Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Заповедта на Селим хан, която нареждаше цяла Румелия да даде отпор на размирието — тази противоречиво измислена и мъгляво написана заповед, — била прочетена и в Сливен. А на другия ден при Абди ага дошли първенците от градския еснаф и му явили, че сливенци искат да си изградят кале. Такова във фермана нямало, та аянът доста се почудил дали да го позволи — случайно ли Портата не нареждаше да се строят крепости? Поискал време да пише до Дивана, а първенците само смотали нещо като „ама времето не чака“ и се измъкнали с ниски теманета.

На другата заран аянът бил събуден от непривично скърцане на много каруци. Сливенци возели трупи, камъни и вар — не дочакали думата на Селим хан. Абди ага ги оставил да вършат каквото ги глава учи: цяла Румелия не бръснеше за слива султана, защо ще пречи тъкмо на сливенци да опазят града си, а покрай него — главата и властта на Абди ага?

„Та тя толкова проста ли била?“ — питаше се Добри, когато от приказките на Пенко Абаджи и синовете му разбра как сливенци сами са се уредили.

Не само небивалият завет на крепостта задържа странника цяла седмица зад стените ѝ. Още първата вечер, седна ли на Пенковата трапеза и подхвана приказка с мъжете, Добри усети, че някой го гледа с такива очи, дето не беше свикнал да го гледат. Малката дъщеря на абаджията, Янка, слушаше захласнато как Добри разправя за Оджак и руското мурабе, за безкрайните мъки на завръщането и черната среща със своите в Конаре.

За първи път Добри узна какво било силата на словото: ето, говореше само, никой не беше той за всички наоколо (може и да лъжеше, и калпав човек да е), а те жадно гълтаха думите му, сякаш ги болеше с неговата болка и се надяваха с неговата надежда. Как става то, че човек предава всичко свое — дори онова, което още сам не е осъзнал — чрез словото? И защо то свързва хората повече от общ хляб и обща постеля, от една майка?

А не беше ли сам Добри зарязал дом и земя, за да поеме подир словото, и не търсеше ли го, за да го разнесе на свой ред между хората — да им предаде нечий спомен и нечия вяра?

Разказваше и разказваше. Мъжете бяха свили вежди, окашляха се от време на време. Но другояче слушаше момичето. То не теглеше всяка дума на чужденеца, за да търси в нея правда и кривда — момичето направо живееше Добревия разказ, като че превърнато в част от Добри, в някакъв слят с него втори, по-силен живот.

Приказките отдавна свършиха. По-старата дъщеря на Пенко Абаджи бе постлала ново китено за госта в одаята на горния кат, та Добри от много време насам за първи път си легна като човек на човешка постеля, а не заспиваше. Толкова нови неща през този ден: българското кале с българска стража, абаджийницата на Пенко и голямата му богата къща, Янка — сега си даде сметка, че мисли за Янка.

Някога, още момче, припадничавото беше забелязвало и онова, което момчетата отминават без внимание; Стамена гледаше със светнали очи Марин, когато го пременеше за празник; Стамена уж оправяше вратника му, а ръцете и някак твърде бавно слизаха по раменете и яките мишци на мъжа ѝ; Стамена седеше на софрата до Марина и ако пресегнеше през него, страната ѝ някак неохотно се отдръпваше отпред широката му гръд, косите ѝ задяваха брадичката му, а Марин и смутено, и унесено се усмихваше; Тодора, покойната Първаница, съсипана от вечно очакване, от копан и дечурлига, блясваше цяла, когато дочакаше Първан — горчивите ѝ бръчки се изглаждаха, друг ставаше чак гласът ѝ, пълен, такъв, галещ, дълбок.

Спомняше си и последния ден от пътя към Конаре. Бързаше да се прибере Добри, но Първан бързаше повече; той току поменаваше Тодора, викаше на малкия, че жена като нея не се намирало, златна жена била тая Тодора, търпелива, работна, кротка всякога. А като да преглъщаше най-важното нещо, дето не е за пред момчетии.

Всичко това бе забелязвало и отбелязвало припадничавото, защото всеки от тези много пъти се нажаляваше: „Мене, мене никоя никога не ще чака, не ще потръпва, когато се допра до нея, и се черви, когато я погледна.“ Нямаше си Добри нито ярката хубост на Марин, нито сдържаната, дива сила на Първана. Бледо и слабо — едни очи имаше в лицето му, — припадничаво, нефелно. „Дали и аз съм мъж като другите — бе се питало със свито сърце, — или ако река да посегна, ще се осрамотя.“

Голям, жарък срам го топеше, когато конярите, пленени в Оджак, вечер заприказваха за вкъщи, споменаваха булките си къде с груба, мъжка дума, къде недомълвяха, а чмокаха красноречиво, обърсвайки с длан мустаци, сякаш бяха напили нещо сладко и лепкаво. Сетне се изсмиваха като хора, които хубаво са се разбрали, а Добри червенееше, та чак му засълзяваха очите.