Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Но на другата заран нема бой, нема и след три зарани.

Ако поне един от двайсетте хиляди войници отмалко отбираше бойно изкуство (бе учил в Левенд чифлик, при френците например), навярно би запитал: какво толкоз чака Хасан паша? Срещу всеки бос хаирсъзин в Белово пашата държеше четирийсет войници, на всеки петдесет хаирсъзи — по един топ.

А Хасан паша уж чакаше сгода да удари Синаповите разбойници. Чакаше и дочака.

През третата нощ станът се събуди стреснат. Някой викаше и гърмеше; около шатрите пробягваха бързи стъпки; още малко, измесиха се с конски тропот, ругатни и удари. Войската се взираше в тъмното със слепи от страх очи; някои шареха ръце, да напипат оръжието си, други току се завиха презглава — да не чуват и не виждат. Из стана вършееше размирието! Дали хаирсъзи са налетели спящите войници и сега ще ги минат под нож?

— На помощ, на помощ на сераскера! — проехтя призив, а войниците се размайваха: „Аллах да е на помощ на сераскера! Дявол знае какво ще срещнем вън!“

Чак подир доста време се размърда опипом целият стан, макар тропотът да беше вече заглъхнал и не се долавяше никакъв бой.

— Що има? Къде? Кой? — питаха се един друг мъжете. Не смееха да се погледнат в очи: може двайсетина души само да им бяха взели ума.

Цялата войска на Хасан паша стоеше между шатрите, сбъркана от страх и срам. Тогава тъкмо взе да се стреля мъжката от всички страни. Куршумите пискаха в тъмното, тук-таме някой се строполваше, а наоколо му растеше празен кръг. Хората се блъскаха като овце пред салхана, газеха ранени, денкове и трупове, препъваха се о каруците и се пръскаха пред подплашените коне, що бяха скъсали въжата си.

След час време на мястото на хилядния стан останаха свлечени шатри, мъртви коне и войници и локви кръв. А през този час от отвъдната страна на Белово извеждаше читавите си охранени и отспали разбойници Мехмед Синап.

Накрай Белово из сянката излезе насреща им пеши еничар и даде знак с ръка. Неколцина от челните конници смушиха коне нататък, но един ги спря:

— Вървете! — заповяда. — Аз ще ви настигна.

Спря до еничаря.

— Мерхаба! — каза конникът по помашки обичай.

— Нали знаеш за какво? — не отговори на поздрава му еничарят.

— Зная. А ти сигурно знаеш, че половината проводих по-рано. Преди три месеца нещо.

— И аз зная. А защо не проводи всичките? Тъй е по-опасно. Можеше и да не стигнат до Стамбул парите ти. Тогава походът нямаше да бъде, какъвто беше.

— Щеше, щеше — спокойно отговори помакът. — Ти какво мислиш: ако не бяха моите алтъни, по-хубав поход ли щяхте изкара?

— Хич го не приказвай — запазари се еничарят, — та това са двайсет хиляди човека! Овце да бяха, не войска, пак със зор ще ги отместиш от пътя си.

— Ами че защо трябваше да ги чакам в Белово, а? Аз затуй и дочаках Хасан паша, защото съм си платил за рахата. За един рахат ги давам тия пари, тъй да знаеш. Не от страх нещо. Ех, да бях Фейзи, грош нямаше да видиш от мене! Ама ние сме хора селяни, щом може да мине без бой, гледаме да бъде без бой.

Помакът се правеше на по-прост, отколкото беше — тъй си рече еничарят, когато го видя как доближава заднишком дисагите, окачени о седлото, и рови в тях, без да изпуща из очи другия. („Бои се да го не пребия, та да го ограбя — помисли. — Хайванин такъв! Защо ми е потрябвало, щом тепърва ще граби, ще събира и ще пуска на Юсуф ага, на Хасан паша, че и на мен!“)

— Те, пет кесии — рече помакът и все го гледаше втренчено. — Пет дадох по-рано. За всеки ѐ такъв поход ще давам по десет, това обади. А сега дай пусула.

— Каква пусула бе! Ти с ум ли си?

— Бре! Че утре твоят Юсуф ага може да се отметне. Кой брои пет хиляди гроша без пусула, без някаква книга?

„Защо ли съм седнал да се препирам! — премисли еничарят. — И той знае писмо, колкото мене.“

— Хубаво — съгласи се.

Бръкна в пояса, извади кесия и дълго я разгръща на месечината. Изкара из нея парче книга, колко да си свиеш тютюн, разглади я на коляно:

— Дай дивит!

Пак заднишком помакът изтегли из дисагите пиринчен дивит. Еничарят прехапа език и внимателно начерта нещо на книгата. Все тъй внимателно я пое другият, взира се някое време в криволиците, кимна.

— Удари сега мюхюр!

Това еничарят свърши сръчно. Пална стиска трева; от нея — клечка. Опуши печата, който висеше за верижка на пояса му, и го плесна под писаното.

— Чакай!

Помакът сне пръстен от палеца (за другите му пръсти май беше широк), поднесе го към запалената съчка и щом почерня съвсем, удари го до другия.