Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— В чифлика си беше, край Летница. Там живее винаги, ама от ден-два дойде в града с дружината си. Бяга и той от гадове, страх го е.

— Добре. Пазете Чокадар Хюсеин!

„С ума ли си е? — помислиха едновременно пратениците. — Ще пазим аяна, дето може да изколи за една нощ цял Ловеч с катилите си!“

— Вардете го да не избяга! Пък аз ще ви назнача нов аян и ще го докарам пред кадията. От хаирсъзи не се бойте! Двайсет хиляди саби водя. Вие вардете Хюсеина, ще ми потрябва!

И сви дизгините на белия кон, отиде, та се не видя.

Аскерът придърпваше своите добичета, за да му даде път. А пратениците почакаха да се изниже походът, та тогаз да поемат подире му.

Стъпиха на пътя чак по тъмно. По лицата и плещите им, дори в очите и между зъбите се наслагваше ситен, гъст прах. Влачеха се, дано стигнат някое село и утре да продължат.

— Комай… — обади се по някое време един ага — комай я свършихме като кучето на нивата. Как щяло да вардим аяна, та да го предадем на тоя кучи син?

„А, станаха ли и пашите кучи синове? — рекоха си старците. — Някога все туй ти беше в устата: на кадията ще те дам, до никополския паша ще пиша, с румелийския паша сме достове… Дойде ли време и вие да пропсувате вашата си власт?“ Ама си замълчаха. Утре агата ще им го изкара на носа.

— Стари сметки има с нашия аян пашата, зная аз — продължаваше оня, макар то никому да не влизаше в работа. — Шуреят на Абди паша, Исмет бей, капуджибашия, измоли Ловечката каза за Чокадар Хюсеин. А Абди паша се скара с шурея си, защото паряса сестра му и взе балдъзата на Мустафа паша, кубе-везир.

И още много се наслушаха пратениците за шуреи и баджанаци. Приказките на агата нищо не им говореха, защото не познаваха те разни велможи. А че в султанската държава всичко се реди от шуреи и баджанаци, си знаеха и без тези приказки.

Язък за страховете и за пътя, който биха! Пратениците не успяха да се приберат в града, далиите съвсем бяха стегнали обсадата му. Отдавна щяха да са влезли вътре, ако не ги държаха надалеко сеймените на Чокадар Хюсеин. По двама, по трима, те бяха налягали зад покрайченските дувари и от време на време изпращаха по някой куршум; да се помни, че Ловеч не е село без кучета. Но онези отвън не бързаха; и без бой за седмица Ловеч ще капне.

Вестта, че аскерът наближава, даде сърце на ловчалии, а сякаш сепна обсадителите. Някои викаха, че привечер се виждало как хаирсъзите се дръпвали по-далеко и може би се гласели да офейкат съвсем, преди да са ги нападнали в гръб пашови войници. Но на следната заран главатарите пак стягаха пръстена около града, та ловчалии вече не знаеха какво да вярват: луди ли са хаирсъзите, та не дават пет пари за похода?

Тъй отмина и този ден. Пришелците все подпираха къщята; през улиците прибягваха разплакани от глад бежански дечица; никой гражданин не смееше да запали пещ, за да не разберат околните, че е месил хляб — ще го съсипят с молба и просия. Аянските сеймени продължаваха да пущат по някой друг сватбарски куршум из храсталака, а пред конака на Чокадар Хюсеин гъмжеше от гавази, пазеха аяна.

Вечерта слънцето залезе кърваво, ако да нямаше вятър, та някои стари порекнаха, че не било на хубаво това, сигурно хаирсъзите щели тази нощ да връхлетят. Никой не ги чу — през размирието смъртта бе много по-честа от всякакви кървави залези и морави звезди. Скоро Ловеч заспа неспокоен, гладен сън, стряскан от пиянски крясъци — както всяка вечер, сеймените на аяна бяха подхванали голяма веселба.

Нямаше среднощ, когато целият град сякаш подрипна в съня си — пробуди го нечуван трясък. По одри, в сламата или направо на пръстта се разшаваха хиляди сънени хора. И точно хилядите хора отново щяха да се отпуснат за дрямка, когато тресна нов гръм: „Трах!“ Някои вдигнаха очи към небето, а то ги гледаше с безбройните си кротки звезди, съвсем чуждо на ужаса, притиснал града. Не е гръм, ясно беше небето.

„Трах, трах!“ — зачестиха трясъците. Вече окопитени, ловчалии и преселници взеха да проумяват: стреляше се по града. С какво? Малцина бяха тези — ходилите на поход, — които знаеха, че тъй гръмко пушка само топът. По Ловеч стреляха с топове!

— Топове!… Топове!

Думата вървеше от уста на уста в тъмнината; подхвърляха си я един другиму свитите покрай зидовете и плевните бежанци, подвикваха си я от прозорец в прозорец смаяните граждани.

— Ниско лягай, на земята!

— Крий глава!

Някои по-сърцати даваха съвети на стадото хора, що се бъхтеше между зидовете. Но няма сила, която да удържи лудостта на събудена тълпа. Писък от хиляди гърла — суеверният страх пред топа, пред сляпото и безчувствено огнебълващо гърло — се издигна над Ловеч.