Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Селим вече бе наредил да изпратят третия поред ферман до опакия аянин, а Абди паша все донасяше, че преговорите с Тръстениклията не вървели. Докога!

Най-сетне, малко след поражението на Хасан паша, вторият сераскер обяви, че постигнал съгласие с аяна, та потеглил с войска и топове към Севлиевско — там работите били се затегнали: съюзени дружини на трима главатари от Тракия били в Ловечка каза, с чийто аян имаха стари разпри.

Разбира се, никой в Дивана не подозираше как изглежда Ловеч през тия дни. От всички краища на казата към града се стичаха селяни. Кой с каруца, натоварена с деца и чували зърно, кой подкарал десетина овце и нарамил денк с дребна покъщнина, кой просто с празни ръце, сподирен от сюрия боси хлапета и съсухрена женица. Ловечко спасяваше голата си душа от хаирсъзите.

Няма нищо по-горко от скорошния преселник — селяните знаеха, че не ще изкарат ни пара в малкия градец, тук нямаше големи чаршии, тежки търговии. Седяха си хората, нанизани покрай всеки дувар и пред всяка порта, чупеха изсъхнал хляб, дъвчеха го дълго и преглъщаха, сякаш чакъл. Вече им се чинеше, че е по-леко да ги погнат хаирсъзи, пък който остане жив, нека се върне на село и никога да не помисля за приют в гладния градец.

Не чакаха много: след седмица кърджалиите на Кючюк Хасан, на Коджа Ахмед и Хаджи Манаф обградиха касабата. По също време (това донесоха последните бежанци) откъм Оряховица напредвала в денонощен поход войската на Абди паша. Сплашени от близостта на две страшни сили, ловчалии проводиха пратеници при пашата да го молят за помощ.

Един бог знае с колко страхове се измъкнаха нощем из града десетина души: наибинът и попът, два-трима аги, оставили чифлиците си на размирието, и пет-шест старци, българи. Коне не взеха, за да ги не усетят хаирсъзите, та трябваше да бият път пеша.

Като на заколение крачеха десетината; отдавна никой нямаше вяра във войската и началниците ѝ — понякога те бяха по-лоши от кърджалии. Но грижата, че в Ловеч е натъпкан хиляден народ, че брашното намалява, а главатарите държат града под обсада, караше старците да не усещат умора.

Бяха се приготвили за дълъг път, та се стъписаха, когато още преди мръкнало напреде им се зададе голям облак прах. Заникът го огряваше алено и на ловчалии се стори, че срещу им се носи змей, забулен в пушилка.

Хората отстъпиха от друма, цели настръхнали — срещата с такава хала може да ти донесе смърт. Старците българи смъкнаха капи, но не им устиска да се прекръстят — колкото размирието да изравни мирните хора, хич да не е, помежду им имаше аги.

Облакът почти се изравни с пратениците. Те различиха из него отделни войскари, когато очите им спря един от първите конници, салтанатлия; този ще да беше пашата.

— Пашамъз, пашамъз! — извика наибинът.

Навярно дето нямаше обичай да крещи, гласът му — писклив и треперлив — се давеше в трополака. Но пашовите сеймени забелязаха пратениците и един от тях рече нещо на големеца. Пашата се обърна към десетината души, спря кон, дори го поотби. А аскерът продължи да тече из пътя.

— Какво ви води? — гръмко изрева Абди паша, защото между него и пратениците имаше петдесет аршина.

Двете страни стояха тъй и се надвикваха с грохота.

— Пашамъз, провожда ни населението и раята на Ловеч. Молят те!… (Наибинът прекъсна, за да поеме дъх.) Молят те да им помогнеш срещу душмани на държавата! Трима главатари нападнаха града ни и го държат в обсада, отглади ще измрем.

— Ловеч ли рече?

Пашата подкара коня си по-наблизо, а онези се дръпнаха, видяха го страшен такъв, че и сърдит.

— За каква помощ моли Ловеч? От колко години Ловеч не е предал на държавата ни зърно? От пет. С какви пари и с какъв хляб ще храни Диванът войска да ви помага?

Е, не бяха предвидили такъв въпрос. Ами че кой плащаше данък през кърджалийско? Защо тъкмо Ловеч трябвало да се издължи?

— Пашамъз — захленчи наибът, — лош ни е халът! От пет години наш аян е Чокадар Хюсеин, двайсет главатари са по-малко от него. Разори казата ни, града ни съсипа, не за данък — за хляб не остава, пашамъз, вярвай бога!

— Вярвай, пашамъз! — проплакаха подире му старците. — Страшна напаст ни е налегнала с Хюсеин Чокадар.

— Тоя ага да каже! — нареди Абди паша.

Сякаш приказките не на пет, ами на петстотин гяури не важеха, докато не ги потвърди един правоверен.

— Право говорят, пашамъз — окопити се агата. — Не е имал падишахът по-вярна рая от ловечката. Помогни на Ловеч, Абди паша!

— Къде е сега тоя ваш аян?