Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Беше Юсуф ага.

Някои размирници едва уловимо се подсмиваха, като че проумяха едва сега каква била работата, като че срещаха отдавна познат. А някогашният роб стърчеше пред позлатената врата, недосегаем за клевети и злословие. Ръцете му — покрити до края на всеки пръст със скъпи пръстени; скъпа кожа подплащаше златоткания халат и увиваше яката Юсуфова шия; снежнобяло, тънко като паяжина платънце се диплеше около везирския каук.

„Ето къде отивали бакшишите ни!“ — рекоха си наум не един и двама. Все пак Юсуф ага не изглеждаше тъй, както си го бяха представяли с кърджалийски ум: големец бе това, сякаш роден челебия!

Юсуф ага слезе бавно трите стъпала. Застана пред велможите на размирието, а все едно че гледаше през тях — студено, надменно.

— Седнете, агалар! — рече невисоко.

Главатари, и аяни отстъпиха към дългите скамейки под прустовете, що ограждаха двора, разположиха се, а изпод мустаците им се провиждаше крива насмешка. „На нас ще продаваш големство, хранено псе! Мигар не от наши пари се гоиш!“

— Всесветлият ни султан Селим хан ви извика в Едирне, достойни аяни и главатари, за да ви предаде своята воля.

Покрай стените на двора мина ръмжене — види се; размирниците пропсуваха и Селим хан, и слугата му, дето се имаше за много нещо.

— От години богопазената ни империя е жертва на размирие, раята няма покой да сее и жъне. Кой печели от това, достойни първенци?

Сега вече под прустовете стана тихо — никой не смяташе да отговаря на въпроса. „Султанът ти може да не печели — сигурно си викаха главатарите, — ама нам какво от туй? За нас има още, не бери грижа!“

— За да е пълна хазната, първенци на Румелия — продължи все тъй гладко Юсуф ага, — за да са пълни и вашите сандъци, трябва да върнем мира на империята. Но Селим хан не иска никой да търпи загуба заради мира. Никому — това ви обявявам от негово име — не ще бъде отнето придобитото! Всички давии, заведени до днес пред който и да е румелийски кадия, ще бъдат спрени! Никой никому не ще дири сметка как се е замогнал, какво е натрупал. Станалото — станало, не може да се върне; това са думите на Селим хан!

Мъжете под пруста се разшаваха и настъпи такъв шум, че вече не се чуваше Юсуф ага.

— Хайде де!

— Мигар!

— Има си хас дотам да отиде султанът!

— Не се ловете на султанска дума!

— Къде ще иде, та да не даде милост и воля?

— Ако рече да излъже, нашето си е наше!…

Какви не приказки шумяха над двора, където главатарите наново бяха се струпали по двама, по трима, сякаш пред тях не седеше везир. Най-сетне един заповеден глас надвика глъчката:

— Чакайте, така нищо няма да разберем бе!

И изпод пруста изстъпи немлад, набит мъж.

— Токатджиклията! — обади се някой.

— Ние те чухме, Юсуф ага (обърна се той към големеца с прозвището, с което го споменаваха всички, като че ли отдавна не бе станал везир), сега ти ще чуеш пък нас. Хубаво, дето султанът ти е решил да ни събере и се сговорим, разумно е. Зер и децата усещат кой е вече господар на Румелия, а ферманите едно си знаят: гадове — викат, — хаирсъзи, разбойници, че и свини. Аллах е свидетел: свини! Е, свини ли събра Селим хан в Стария сарай, където е живял Мехмед хан?

Юсуф ага бе спрял студени очи върху главатаря. „Сега ще започне пазарлъкът“ — беше си мислил с наслада; страшно обичаше пазарлъка. Но веднага почувствува накъде избива онзи и вдигна ръка:

— Чакай, Токатджикли! Не за стари сметки сме се събрали! Султановата милост богато заплаща някои минали обиди. Прошката, която Селим хан ви дава…

— Не я дава, сами си я взехме неговата прошка! — изкрещя, вече на две крачки от него, набитият главатар с ръка върху ножа.

И в мига, когато Юсуф ага с хладен страх чакаше да се нахвърлят върху му десетки изпечени убийци и го направят на пестил, стана нещо неочаквано: изпод прустовете изскочиха двайсетина души, но заградиха не везира, ами Токатджиклията. Бяха дребосъкът от главатарите.

— Токатджикли, потрай!

— Чакай да чуем какво ни дава Селим хан!

— За патърдия никога не е късно, Токатджикли!…

Наскачали бяха и другите главатари — средни и тежки, — че и аяните. Но те не доближиха, като че не искаха да цапат ръце в кал. А Токатджиклията огледа в упор един по един разните му катилосмановци, чолаци и манафи, върна с тласък ножа в канията, извърна се на пета и (това да видиш, че да го не повярваш) отиде, та седна до Сирозлията, до стария си душманин. Сякаш подчерта, че Сирозлията му е по-свой от алчната глутница, която бе заобиколила господаря, ближеше ръцете му и чакаше подаяние.