Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

А дребните главатари наистина приличаха на псета пред касапница — ръгаха се и блъскаха, та да застане всеки по-близо до големеца, дано онзи някак запомни кой го е отървал от ножа на Токатджиклията. Угодливо ухилените им лица, още неомачканите им нови лъскави дрехи, що се въртяха чуждо на мършави плещи, будеха толкоз жалост, че нямаше как да им се сърдиш.

Юсуф ага бързо възвърна посърналата си надменност; небрежно махна на дребните главатари да му отворят мегдан. Вече се усещаше сигурен, а едва преди миг си викаше, че за първи път е сбъркал; че е подценил метежа. Не, и тези тук бяха хора — и между тях имаше мърша, готова да се продаде.

— Да говорим сме се събрали — започна той, — а не за пехливанлък. Във великата си милост Селим хан ми даде право да удостоя всеки смирил се главатар с висок придворен сан. Трима сербевабини, петима капуджибашии, пет бостанджибашии могат да бъдат назначени измежду вас.

— Машалла! — полугласно, неуспели да удържат радостта си, шепнеха малките хаирсъзи.

Но Юсуф ага ги чу. „Не е за вас кокалът!“ — рече им погледът му. Те май проумяха, свиха се, затихнаха.

— Отпърво трябва да обявите кой колко саби дружина храни и в кой край смята да я настани, щом се смири. Ако обещае, че тази дружина ще служи на падишаха в бой против неуседналите размирници, нека удари печата си в дефтера. Срещу това ще получи сан и заплата. С кого да започнем, а?

Големите главатари, тежките аяни дори не пошавнаха при думите на везира. А дребосъкът пак запъпла и зашумя — дано закачи благина! Но Юсуф ага не сваляше очи от Сирозлията, от Тръстениклията и Токатджиклията, от такива като Манаф Ибрахим и Вейсиоглу; тях трябваше да върже преди другите, ако искаше да е свършил работа.

— Сирозли Исмаил ага — поде сам, защото виждаше, че ония не се натискат, — ти си наред като най-стар. В Сярско, казват, размирието не ловяло корен, защото умееш да пазиш казата си…

— Какво ще хване корен, Сирозлията къде стъпи, трева не никне! — подхвърли Вейсиоглу.

Изглежда, имаше зъб на стария отцепник.

— Остави Сирозлията настрана! — обади се аянът. — Не ми е потрябвал сан. Парите ми стигат, ако не стигат, ще намеря. А на султана не мога да изпращам дружина, ще пламне Сярско, щом махна оттам войниците си. Моята е явна: срещу Дивана не съм вадил нож и не ще извадя! Ама в Сярско няма да пропусна не само размирие, ами и султанов аскер! Това ще подпиша, друго не.

— Ти си знаеш, Исмаил ага! — Големецът преглътна и продължи: — Вейсиоглу? Твоята дружина е голяма, главатарите, дето са си взели дума с тебе, държат половин Доспат планина. Такъв човек трябва да бъде поне капуджибашия.

— Може — нехайно отвърна християнинът. — Щом си рекъл, може. Ама за да храня голяма дружина, пари трябват. Колко ще ми бъде платата?

— Пет хиляди гроша — изрече бързо Юсуф, дано не се познае, че лъже.

— Малко са, малко… Не е ли по-хубаво да взема аянството на Димотика, да речем?

„Това е, сега всички ще се запазарят за аянство — съобрази Юсуф ага. — Аянът стои на свой крак и си има каза. Не мир, а по-голямо размирие ще дойде, щом закрепим главатарите за аяни.“

— Аян е едно — опита се да изхитрува, — а съвсем друго да си придворен капуджибашия. Висок сан, чест голяма.

— Знаем ние — отби го лениво Вейсиоглу; вече се гавреше открито, — ама нали сме хора прости, не иде да се мотаем из Топкапу, ще сглупим нещо. За аянството на Димотика удрям печат, пък капуджибашии все ще се намерят.

Тежките главатари се смееха с глас, веселеше ги как се поти големецът. Мислил си е, че ще им вземе ума с просяшките си санове. Как не!

— Мене дай аянството на Султанери! — надвика глъчката Токатджиклията. — И да не дадеш, ще го взема. Това видиш ли? — Изтегли из пояса си тънък свитък. — Раята на Султанери вече ме е избрала за аян!

(Ама пък беше го избрала!)

— Аз отколе съм си аян на Хасково — обади се Емин ага, като стреляше наред с мрачните си, ситни очички. — Само дето падишахът от години не ще да ми признае аянството. Сега, викам, нека го признае. Мое си е Хасково; питай, кого щеш!

— Че негово е, ами! — пак се обади ухилен Вейсиоглу. — Я се опитай да влезеш в Хасково.

Дребните главатари следяха разговора по-нащрек и от Юсуф ага. Никой първенец на размирието досега не прие сан. Мигар щеше да остане и за тях?

— Достойни аяни! — чу се нов глас.

Всички извиха очи нататък. Беше проговорил Тръстениклията, размирния аян на Русчук — плавно, достойно, като учен човек.

Мисля, че няма какво да обявяваме аянствата си, те са наши и никой не може ни ги взе. Везирът за друго ни е събрал; да ни предложи от името на падишаха високи санове. И наистина, питам ви: кой, ако не ние трябва да носим високите санове в империята? Ние, аяните, владеем Румелия, само ние можем да я отървем от размирие. За себе си аз искам сербевабински сан — заключи внезапно.