Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Агата бе говорил достатъчно високо, пък и зорко бяха го дебнали селяните наоколо, та сега в този край на мегдана настана тишина. Знае си българинът: щом има вест, готви се за нови бели. А Булгарзаде като че се чудеше как да я обади, бърчеше чело и кривеше уста, сякаш смучеше зелена джанка.

— Вчера е дошъл отговорът на нашия махзар — подзе. — И аз бях ударил печат щото. Селим хан отказва милост на видинските селяни. Един бог знае какво са му подшушнали разните везири. Зер чували сте, че Пазвантоглу има душмани по високите места, а вие сте негови селяни. Та… какво да река… не само ще трябва да се плаща от тук на там, ами Диванът наредил да се вземе и недоборът за сушавите години, за цели седем… Много пари.

Хаджи бей млъкна, просто смазан, дето тъкмо той бе съобщил лошата вест. Напусто чакаше тишината да премине в ропот. Усети, че го чакат да обърне гръб, за да се разберат с половин уста и половин поглед.

Заговори пак той:

— Всички в града си викахме, кога Пазвантоглу купи отново бащината си земя: ще се отръска раята в края ни, ще цъфне Видин. Пък ето какво ни сполетя: сега и ние да теглим заради стар карез. Каква е вината на Осман Пазвантоглу, питам ви? Това, че бил син на Омер Пазвантоглу. А каква е вината на Омер Пазвантоглу? Това, че живя и умря за доброто на Видинско, че беше трън в очите на същите, които сега коладят сина му, че…

— Живял бил, умрял бил! — кресна високо някой. (Беше един от онези, що си шепнеха с Булгарзаде заранта.) — Не живя Омер ага, а гни в изгнание; не умря, ами го убиха изотзаде! Един първенец на място имаше в града ни, а отиде курбан за наше добро!

— Мери си думите, момче! — строго, ама не съвсем рече Булгарзаде.

И го остави да говори по-нататък:

— Кой, работни хора, взема душицата на Омер Пазвантоглу? Мелик Мехмед, старият мухафъзин на Видинската крепост! Кой сега клевети син му и подкокоросва султана да удвои данъците на Османовата рая? Изет Ахмед, днешният мухафъзин! Падишахът има зъб на целия ни край, че е родил пазвантоглувци, затуй праща серсеми да ни оправят. Не чува молбите ни, не ще да ни отърве от тегло!

„Какво нещо е да изкрещиш не по сметка, а наистина от душа!“ — помисли Булгарзаде; посред думите на еничаря той бе дочул очаквания отзвук — мегданът бръмчеше от стотици гласове. Из чаршията и улицата се стече толкова свят, че Хаджи бей и да искаше, не би могъл да се измъкне. Ще рече, селяните бяха зарязали алъш-вериша и подкрепяха еничарина с открит ропот.

— Било ли е един свестен да се пръкне помежду им, че да го не утрепят? — с все гърло ги надвикваше Петре от Извор, забравил, че говори и пред турци.

Сигурно бе го подвело това „работни хора“ наместо „гяури“. Но ни Булгарзаде, ни еничаринът се разгневиха от дързостта му, а Хаджи бей дори поде:

— Не е един, сполай на аллаха! Син остави Омер Пазвантоглу! В тоя син ни е надеждата! Дано сме живи да видим Видин отърван от султанови мекерета, дано дочакаме Видин без данък, без фермани и стамбулски бостанджии!

— Цялата държава е обърната надолу с главата, един Видин още почита падишаха и нам намери Селим хан махна. Не си гледа хала на всичката Румелия! — викаше тъй бясно еничаринът, та жилите на врата му се издуха.

А Хаджи бей кимаше, сякаш отсича всяка опасна дума, сякаш удря печат под всяка закана на недоволника.

Не само Петре — забравиха страха си и другите селяни. Чинеше им се, че сега никой от тях не може да бъде познат и запомнен: нали всички те — селяните от Гърци, Извор и Брегово — имаха едно лице и се усещаха уверени зад него. Лицето на тълпата.

— Ще я видим тая…

— Ние пък да не сме сакати…

— Щом с добро не минава, иначе знаем…

„Сух барут!“… — рече си доволно Хаджи бей. Но още не съзираше искрата, която му трябваше. Не искаше да я пуска той, хубаво ще е да дойде из самата тълпа. Озърна се: докога ли щеше да съзрява метежът и кога — да презрее?

Най-сетне долови някъде издалеко:

— Щом за нас стана курбан Омер Пазвантоглу, щом са нарочили сина му за наше добро — едно сме с Пазвантоглу!

По туй, че навалицата пак притаи дъх, Булгарзаде разбра: беше извикал еничаринът, не някой гяурин. Те навярно се стреснаха, подозрели, че ги тласкат по начертан път, робията кара очите ти да виждат и скритото. Дали нямаше да изстине в миг отдавна гласеното и насила подклаждано доверие в Осман ага? А какво ще стане тогава с Булгарзаде и заговорниците — кой ще им прости хулите срещу султана?

Насъбра смелост, сякаш да нагази вода без дъно, но гласът му отекна невярно всред настръхналото мълчание: