Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Стража наистина нямаше. Или беше избягала и тя в Извор, или беше се спотаила в сейменските къшли. Видинските порти зееха беззащитно срещу метежа.

На заранта градът не бързаше да се събуди. Видин таеше дъх зад пуснати кепенци и залостени вратни. Само в къшлите беше суетня — пашовите войници седлаеха и впрягаха. „Бой ще има, ще се бият за Видин!…“ — вървеше от уста на уста. Наистина по пустите улици се източиха пет-шестстотин сеймени.

Едва излезли из крепостта, откъм мегдана се чу глъч.

— Булгарзаде — обади някой си — вдига нова гюрултия!

Не рекли още, той се зададе по Голямата чаршия, сподирен от навалица.

— Какво ще чакаме? — говореше високо, та да чуе всеки. — Още малко, ще почнат да гърмят. Ахмед паша кара Пазвантоглу да се брани, та сетне да го обяви за размирник. Много го е еня Ахмед паша, че Видин щял да пострада!

— Само Пазвантоглу милее за града ни, работни хора! — викна някой. — Нима ще оставим да загине последния Пазвантоглу! Кой ще ни опази тогаз, кой ще има милост към теглото ни?

— Вървете да вървим при Пазвантоглу! Да го турим за аян на града ни!

— Вървете!

Тук-там по някой се присламчи към тълпата, тя се наливаше, колкото приближаваше крепостните стени.

Макар че си личеха белите конци на цялата работа, ненавистта към султана бе по-силна от всякакви съмнения. Не вярност увлече стотици видинлии към стана на метежа — тласкаше ги именно ненавист, изборът на по-малкото зло.

Навалицата стигна крепостните врати. Булгарзаде уговаряше най-достойните българи и турци да представят града пред бъдния аян. Тогава тъкмо тресна първото гюлле.

То падна извън стената, навярно в рова, защото го чуха тъпо: „Дан!“ Тълпата се стърси, заотстъпва. Още миг, Булгарзаде щеше да я изтърве. Но той изпревари.

— Видинлии! — викна. — Ни стъпка назад! Не по града ни гърми Пазвантоглу, а по войската на Изет Ахмед, давам ви дума! Бързайте да прекъснем боя, нека обявим на Осман ага, че Видин го иска за аян!

Повечето граждани все пак се совнаха назад, към къщята си, ама стотина останаха. Те сега си помислиха, че Булгарзаде не бил съвсем за изхвърляне: не изгуби ум, не се стъписа.

— Вървете извън портите! — нареди. — Щом ни види Пазвантоглу, ще заповяда да спрат топовете!

Така и стана. Едва видинските пратеници подадоха глава из калето (о сами стените му бяха залепнали втрещените сеймени на Ахмед паша, готови всеки миг да побягнат къде очи видели, а отвъд рова чернееше от еничари и селяни — топовете бяха строени пред тях), Хаджи бей отново се провикна из цяло гърло:

— Спрете, агалар! Видин изпраща хора при аяна си!

Това май стресна сеймените повече от всякакви гюллета. Без ред и заповед пашовите войници се запрепъваха покрай стената, към върбалаците. Пушка не пукнаха; личеше си, отнапред са били уверени, дето работата им е загубена. А ония отвъд рова не ги подгониха — те юрнаха към градските порти. Докато мигнеш, сухият ров се напълни до ръба с народ. Наизскачаха из крепостта и видинлии: страшното се размина, оставаше единът сеир.

По отвъдната страна на рова бяха топчиите еничари. А на отсамната се изпъчи Булгарзаде, напъваше се да чуят вика му:

— Осман ага! При тебе идат видинлии! Коленопреклонно те молим да приемеш аянството на Видин, да ни браниш от султанови паши! На тебе гледа Видин, Осман ага!

Еничарите отсреща се разстъпиха, между тях излезе сух, дребен мъж. Той беше. Вдигна две ръце, умири тълпата.

— Приемам! — изрече тържествено. — От днес натам Видинско ще бъде за видинлиите! Тук всеки ще е на своя земя, няма да плаща на султана. Раята ще дава на господарите си по пара от дюнюм земя, нищо друго! Ако нещо потрябва на аяна ви — зърно, овце, — все едно че на пазара сте ги продали. А войска, ако му потрябва, вие ще му бъдете войската. На всеки видинлия — пушка. Веднъж в неделята ще работим по стената и табиите — всички: рая, граждани, еничари. Който не ще, ще се откупува — по три гроша за ден! На Видин трябва кале, яко кале. Защото Видин ще застане срещу Портата.

Не бойте се — добави, — Видин не ще бъде сам, още днес Видин има съюзници. Занапред ще станат повече. Сърце на Румелия, на Румелия против Стамбул, ще бъде Видин!

Едва го изчакаха да млъкне. Сякаш пиянство бе заляло сухия ров: половината от думите на аяна да бяха истина, и то е нечувано. По пара от дюнюм земя! Оръжие на раята! Край на султановата власт над Видинско! Преди малко никой не би повярвал, че съществува такова по света; сега всеки искаше да вярва, почти вярваше. Та какво имаха да губят те, селяните от Гърци, Извор или Мусоман? — Нели за много по-малко (за две години недобор от овчия данък или за крина ечемик) всеки от тях бе залагал глава срещу цялата султанова държава. И сетне, не те — хилядната безлика тълпа, — а той, Пазвантоглу, бе дал знак, беше поел върху си отговорност.