Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Не едно село вече си имаше шарампол, ама Котел не е какво да е: ако Аквиран или Брестовица пазят няколко хиляди брави добитък и няколкостотин чувала зърно, Котел крие купища злато, суха пара. Тук шарампол не стига.

Решението на чорбаджиите беше дръзко: ще превърнат Котел в непристъпно кале. Не шарампол, а зид; не ров, а табии; не стража на прохода, а яки, високи врати. Това, което не бе по силите на многолюдни градове, трябваше да стори село от двеста къщи. Тъй наредиха чорбаджиите, а в Котел чорбаджиите са всичко.

Чорбаджиите, каза се, а трябва да се разбира един: Божил. Богат беше наистина, но не в парите е всичкото. Тъй както гъбата спи с месеци под пръстта и мъха, а плисне ли дъжд, за една нощ пръкне, та пробие и навири глава, тъй и Божил сякаш бе чакал годините без ред и власт, та да покаже какво е. Млад човек беше, още нямаше четирийсет, а само за дни сви в шепа всички побелели чорбаджии.

Друго време да е, щяха да го сръфат старите вълци. Но сега те усещаха, че около Котел обикалят като чакали на мърша всякакви главатари, та само загдето се боят един от друг, Котел беше още читав.

Старците помърмориха в брадите си, споменаха Божиловата майка, че и леля, но онзи им се озъби: „Ако не затемеля Котел като Йерихон, от мен си търсете парите, мене бесете!“ Е, какво ще отговориш на такива думи? Дадоха на Божил чорбаджи ключа от общинския сандък, и толкоз.

Оттам нататък работата тръгна по вода: всяка сутрин към Ветрила и под Града, по пътя към Осман пазар поемаха половината котленци с алеати. Там копаеха табии и набиваха шарампол. Други караха камъни и ги трупаха около село, където веднага ги подемаха зидарите. Женорята месеха и печеха, водеха натоварени коне из стръмните баири, хранеха работниците.

А Божил чорбаджи от тъмно до тъмно препускаше между баирите, крещеше и псуваше, увещаваше, заплашваше, нареждаше и нареждаше.

Чак из френска земя извика Селим хан учени мъже да изучели войската му как се строят майсторски крепости. Хабер нямаше никой в Котел от военни науки, пък гледай: джелепите и чобаните от Котел издигнаха всред Балкана някакъв малък Оджак!

Ето как: Божил чорбаджи заставаше на Града, да речем мяркаше на око цялата долина със селото, пътищата и реката, сочеше — „Ей там, така — табията, ама по-длъжка, чак в гората да влиза. Най на тясното по реката — портите. Ще избиете дупка в камъка направо, ще вбиете клин, голям. Сетне…“ — и прочие.

Къде ги изучи тези бе, Божил чорбаджи? Ами кой е учил кучето да варди овцете! Ония, френците, учат и им плащат, защото не своя къща затвърдяват, ами на султана царщината. Котленската е друга.

„Ама съвсем друга“… — отвори очи Добри, дочул първите удари на мотика. Рипна и той, пъргаво заизхвърля пълни лопати; винаги след почивката му вървеше така, но капваше бързо. Отначало му подвикваха да не се мотае — никой не подозираше, че нощем Добри едва крепи глава, преписва и преписва, по страничка на нощ. После научиха от клисаря, та вече не придиряха — книжен човек. Книжните може да не отмятат работа, ама пък и малко ядат.

Добри беше почти до гърди в рова, затуй не виждаше какво накара копачите да се заплеснат надолу; към Ветрила най-сетне идеха коне, хлябът и водата. А пред кервана пристъпваше жребецът на Божил чорбаджи. Щом го различиха, котленци така се запретнаха, че се вдигна дим.

Някой пропя под нос, хем да се подсмее на Божиловия салтанат, хем да угоди на чорбаджията; тази песен бяха изкарали преди месец и Божил не криеше, че ѝ се радва. Ей го, и сега излезе из гората с някак празнично лице.

— Да помага бог! — подвикна той, докато двама копачи уловиха поводите на коня му.

— Какво става долу?

Питаха го, защото Божил обичаше да разправя изтънко за всяка работа по котленските укрепления. Чудно, преди месец нямаше човек в Котел, който да рече добра дума за Божил: лихварин, изедник, косъма цепел. Но откак заживя с дуварите и шарампола на селото, Божил стана за всички стожер, яз срещу въртопа.

— Долу — почна доволно и нашироко той — днес турихме вратата. Като свършим тук, ще минем да видите и вие: страшна стана! Като щръкнали от двете ѝ страни ония гъсти, остри колци, по десет аршина високи — един до един, един до един. Ами портата? С ковани клинци и всеки, на̀ (показа палец) — толкова дебел! Педя дълъг. Бре, дорде я вдигнем! Половин село помага, тя — не шава. Хеле, накрай някак се изправи.

— Е, ами сега, чорбаджи, как ще е? За всеки пътник ще отваряме портата, тъй ли? Че то е работа за двайсет мъже от заран до тъмно. Не ти е плевня, с ритник да си отвориш.