Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Няма да я отваряме — отсече Божил. — Друг дервент нека си търсят керваните!

— Ами войска ако тръгне?

— Няма войска. Не остана войска. Който е сега по пътищата, той не е човек като хората, хаирсъзин ще е.

— Ама хич, може ли, чорбаджи, някой търговец или друго, с триста страха ще стигне Котел, а ние ще го върнем.

Божил се позамисли.

— Е, хубаво де! — рече. Веднъж на седмицата ще я отваряме, пущината. Ще обадим още в Градец да казват на пътниците. Нашата си стража ще ги огледа що за хора са, тогаз ще ги пусне.

Ама проумейте бе — като че го ядосаха учудените им лица, — тоя дервент е вече наш бе! И вратата е наша, и зидът! Ако щем, ще отворим, ако не — не! Наша воля! Който е искал да има власт над Котел, да си го е вардил сам!

Не бързаше тази вечер Добри навярно защото туй бе последният му лист. Тъй си е: години се бъхтиш над нещо, злиш се на работата си, а свърши ли се, тогава чак разбираш какво е мъка. Опустее всичко наоколо, чудиш се с какво да залъжеш ръцете и мислите си. И ти се чини, че току-що си се разделил с близък човек, когото вече не ще срещнеш.

Нали нищо не остави размирието на Добри, а през тия последни месеци бе намерил дом при апостолите Петър и Павел, пък копачите и зидарите по котленските табии му бяха за баща и брат — ненапусто се плашеше той от последната, още неизписана страница. Хем свещ гореше, хем не си гледаше работата — мислеше все за новата врата на дервента.

Щом мръкна, Божил беше ги повел надолу. Месечина нямаше, затуй Добри не видя отдалеко портата. Внезапно се изправи тя висока, настръхнала с подострените си талпи, затлачила страховито гърлото на прохода.

Някой подсвирна тихо.

— Ашколсун! — процеди друг. — Да са ми казвали, нямаше да повярвам!

Докато котленци обикаляха шарампола, цъкаха и се звереха, Добри мълчеше. Мислеше си, че Крум Страшни навярно в такова усте и с такава врата е спрял гръцката войска, та я е смазал.

— Досущ като Крум Страшни… — продума.

— Кой рече?

До него беше се случил калфата на Ковача, имаха се с него, събудено момче.

— За Крума рекох, нашия цар.

Все туй беше мечтал Добри: как ще намери онази книга, ще научи всичко от нея и ще го разправи всекиму. Пък два месеца вече живееше, преизпълнен с неизречена гордост, а не смееше да отключи уста пред никого. „Свит си ти, Добри, свит! — викаше си. — Не е за тебе да сказваш. То и за туй трябва наука някаква: да знаеш как се намира път към човека…“

Но тази вечер събра смелост:

— Негли си чувал, и ние сме имали царе?

Отговорът дойде из тъмното:

— Разумява се, че сме имали.

— Защо да се разумява?

— За туй, че… — запъна се кратко калфата. — Не гледаш ли ги къде са турците бе, пък ние къде сме? На две магарета сено не разделят, опищяха света с фермани: помагайте, отървайте ни! И най-сетне падишахът им пиклив клекна, на̀! Тръгна на пазарлък. А ние, какво? Рекохме да затемелим Котел, затемелихме го. И пет пари не даваме! Е, тогаз? Как може те да имат цар, пък ние да сме нямали? Не един — сто са били, да знаеш, че тъй ще излезе!

Сега Добри мислеше над тия думи: „Е, що от това — даваше си сърце, — нали из българската земя са не само Сливен и Котел, нали между българите са не само Пенко Абаджи и калфата — малко ли са още смазани от робията, загубили човешко лице човеци?“

Фитилът изпращя, та го сепна. Добри подостри перо, оглади с ръкав чистия лист. Запреписва.

Свърши посреднощ, времето мереше по свещите — догаряше втора. А понеже му се щеше някак да разточи тази последна нощ, завзира се в буквите на следния лист — те вече не бяха слова Паисиеви, други, неважни.

„Във времето на епископа Гедеона записах тази историйка аз, многогрешния в хората Стойко Иерей през 1765 лято от въплъщението на господа нашего Исуса Христа, месец януарий. Тая история принесе Паисий Йеромонах от Света гора Атонска и преписахме я в село Котел, настоятел епитроп църковни Христо Поклонник, и поставихме я в храма светаго апостола Петра и Павел, кой чете да рече: бог да прости кой е писал и кой настоял! И кой я усвои или открадне, да е афоресан и проклет от господа бога саваота и от дванайсет апостоли и от четирийсет мъченици и от четири евангелисти, и туч, и желязо да се стопи, той — ни во век!“

Добри почувствува същото, както оная първа заран: неудържим трепет. Откъде идеше силата на Паисиевите и поп Стойкови слова, с какво те подчиняваха? Не витийство на перото беше то, друго се криеше тук… Великата тайна на страстта.

Само човек, който вярва до страст, който желае до страст, може да придаде на делничната дума такава чудодейна мощ — като стрела, отпратена от як, много изпънат лък. И само такава дума стига човека, удря на живо: думата, изречена със страст…