Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Чак да викат „яшасън!“ — не викаха. Още в много трябваше да се уверят, за да пожелаят дълъг живот на видинския господар. Но Пазвантоглу все пак долови — безкрайно доволен — как раята отстъпва под ръцете му.

Оръжие, хляб… Не обеща ли твърде много Осман ага? Не, беше обмислил хубаво: за по-малко от тази цена не би накарал един от тях да си помръдне пръста. Не той (твърде прозорлив, за да се лъже) празнуваше днес тържеството си; победата бе тяхна, на изворци и мусоманци. Тяхната упорита ненавист го принуди да надплаща, за да се облегне на тях.

До спомени ли му беше? — А все пак си спомни: София, кафенето пред Аладжа джамия… Еничарите шумят наоколо, а до Осман Пазвантоглу е седнал някакъв дребен хаирсъзин с прекалено умни за дребен хаирсъзин очи. И Осман му казва: „Ще дойде време размирието да изравни хората…“

Изравнило ги беше. Ако Пазвантоглу станеше сила — най-голямата сила в Румелия, — би било, загдето проумя тази истина преди другите господари. Той първи открито отстъпи онова, което от години вече не принадлежеше на господарите: правото над човека. Един човек през размирието означаваше един нож, една цев. Безразлично дали в ръцете на господар или роб.

Едва привечер се разотиде навалицата пред крепостта. Пазвантоглу бе влязъл в града начело на войска и видинлии. Сега конак изглеждаше не конакът, а къщата на Мустафа паша сокак. Пазвантоглу вече бе не размирен ага, ами стълб на непокорна Румелия.

Раите се оттекоха към селата си кажи-речи по мръкнало; препираха се с все глас, стъпваха нашироко, гълчаха.

— Петре бе — подвикна някой изворец, — днес от тебе в Извор по-голям няма. На аяна си братовчед, а?

— Хайде, хайде! Върви си в пътя! Не е Петре крив за резила на рода си!

— Вярно бе, нали Алемдаря грабна на времето бащината ти леля?

— Трай, ти викам, и не наливай масло в огъня! Няма бащина и няма леля. Друга кръв е вече то. Душманска.

— Е, ами като ти даде Пазвантоглу пушка да му помагаш, ще я върнеш, тъй ли?

Петре не се и замисли.

— Бре, ще я върна! — рече. — Той веднъж нека даде пушката, пък тогаз ще говорим.

— Аман бе! Я го къде е слънцето; тия хора измряха ли? От пладне без вода ни държат, без хляб.

— Щом ги няма никакви, все за нещо ще е. Кога са ни оставили гладни?

Трийсетината мъже — млади и стари — се подпряха кой на какво сварил. Сякаш думите (от часове никой не бе проговорил, а потта се стичаше на ручеи по тила и гърдите им) бяха знак за почивка.

— Какво сме се разбързали, до довечера все ще сколасаме — извини всинца им Ковача.

— Ще сколасаме, ами. И от утрешното ще закачим чак. Нека видят утрешните как се копае мъжки! Дай да поседнем сега, тъй и тъй спряхме.

Трийсетината изпонабучиха алеати в пръстта на насипа, смъкнаха се малко по-долу — тук склонът беше толкова стръмен, та нямаше къде да закрепиш задник. Нейсе, насядаха.

Сиромашко лято… Малко са нещата на божия свят, дето ти се услаждат като тия нечакани, откраднати, сетни топли дни. Малко неща ти се услаждат като тоя покой след усилна работа с дружина мъже, залегнали за голямо, важно дело.

Добри погледна, както си лежеше, през рамо към копачите: яки, чепати, тъмнолики хора. Макар да познаваше повечето от два месеца, сториха му се нови: в село всеки изглеждаше инак, затънал в дребни грижи, в труда на все еднаквите дни. Какво им придаваше тук, на Ветрила, тази самоувереност? Дали не туй, че строяха твърдина — своя твърдина?

Топлият покой го унесе… Два месеца — наистина толкова време седеше в Котел. Сякаш вчера мина по същия път, който се промъкваше долу край реката. Дойде да търси поп Стойко. Дори не се учуди, когато му отвърнаха, че попът отдавна оставил Котел, че бил в Карнобатската епархия, пък сетне се прибрал при децата си в Арбанаси, заболял нещо.

Така додея на Добри да гони вятъра (да върви подир недомълвени приказки за някаква си книга), че си рече: „Стига! Малко несвястна е тя, да преминеш през въртопа заради няколко изписани листа, дето я ги има, я не. Ще си завивам края и ще се върна. Ако доживея до мир, книгите сами ще излязат наяве. Тогава ще търся отново!“

„Ще се върна“ — едва помислил го, Добри осъзна, че връщане няма. Къде я широката им къща в Конаре, къде го баща му? Стаменини не намери, нямаше го и Първан, и той пое път без връщане. За другия си брат не помисли — всеки от мъжете тук му беше по̀ брат.

Така си седеше оная вечер пред вратата на котленската черква, потънал в безизходна мъка: напусто е било всичко, напусто… Поиска и той, нефелният, да свърши нещо за рода си. Не би.