Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Право! Едно сме с Пазвантоглу! Само Пазвантоглу ще ни отърве от тегло и обида!

„Хе, това ли си измислил, Булгарзаде! — присмиваха му се стотиците отново отделни лица. — Повикахме, попсувахме — хайде сега да ни няма?“ И тълпата не приличаше вече на сух барут. Само Петре — навярно загдето подозираше, че него беят ще да е запомнил, та е натопен — застана до загубилия ум и дума големец.

— Вярно казваш, Хаджи бей — проговори той натъртено. — Щом в Пазвантоглу ни е надеждата, нека помолим Пазвантоглу да плати данъка на Видинско!

„Мамицата му, добре ме хлъзна тоя очукан гяурин! — не можа да не се удиви на чуждата хитрост Булгарзаде. — Сега или никога Осман ага ще спечели видинската рая. Или ще трябва да заплати верността ѝ с няколко товара грошове, или повече не ще накара видинлия косъм да прекъсне заради него!“

Рехавата тълпа (мнозина бяха се отлели обратно из улиците) застина: има си хас да излезеше нещо от цялата шашарма!

— Да вървим ли към Пазвантоглу? — попита някой; попита с насмешливо предизвикателство.

— Да вървим!

Играта започваше. Булгарзаде усети студена пот между пръстите си. Раите бяха го уловили като добиче за юлар.

— Стойте! Аз ще изтърча, ще помоля Осман ага да дойде! Не ще откаже милост на видинлии Пазвантоглу! — заизмъква се еничаринът и всички му струваха път.

А Булгарзаде остана, сякаш заложник на гяурското недоверие.

— Каква е тая патардия бе! Защо не си гледате пазара?

Сейменбашията на Изет Ахмед паша израсте като изпод земята. Май през цялото време беше се спотайвал наблизо, но се показа едва като забеляза, че навалицата изстива и ще се мине без беля. Подир началника на пашовата стража бяха се напоточили двайсетина сеймени, ама много не бързаха.

— Облог направихме с мющерията — свари Петре да залъже сеймените преди Булгарзаде. — Чакаме да видим кой ще спечели.

— Не са ти потрябвали триста сеирджии на облога! — изръмжа началникът. — Хайде, разотивайте се с добро!

Никой не мръдна.

— Разотивайте се, махайте се по-далеко! — повтаряше сейменбашията, а с едно око поглеждаше да не му запушат обратния път.

— Иде!

Къде я одевешната глуха ручава! Мегданът вече кънтеше от викове, препълнен до задушаване — сигурно подир Пазвантоглу идеха още поне двестатина еничари и народ. Сеймените не смогнаха да се измъкнат из тълпата и тя ги сграби в задъханата си прегръдка.

— Бре, глей го, дойде — помъчи се да я увери началникът, че сам от сърце се радва на Осман ага.

Всеки, повдигнат на пръсти, надзърташе над глави и гърбове да зърне благодетеля на Видин. А пък не виждаха, понеже Пазвантоглу не беше на кон. Пеши.

— Яшасън! — откъсна се самотно ревът на Булгарзаде.

Този път съвсем непристорен; появата на Пазвантоглу спасяваше глашатая му от смърт.

Другите не припираха да викат „яшасън!“ Още не знаеха дали всичко, що чуха за сина на убития, е истина и най-вече — дали ще плати той недоборите им.

Още когато стъпи на мегдана, Пазвантоглу бе дал знак на хората си — гавази и еничари — да останат в улицата. Сетне се обърна към тълпата и тя се разцепи, отвори му проход. По него Пазвантоглу стигна почти досред мегдана. Изправи се посред малкия кръг отстъпен му калдъръм, вдигна ръка.

— Сус! Тихо бе! — завикаха предните, но докато гласът им стигне до края, мина време.

През туй време Осман разглеждаше видинската селяния. Повечето откланяха очи пред неговите; май че за първи път срещаха истински господар. Побирчиите и сеймените, които обикалят селата, какви господари са ми те? Слуги на господари. Селяните ги усещаха по-долу от себе си, в ненавистта им към тях се прокрадваше презрение. Сега един господар ги държеше не със страх — с някакво неизказано превъзходство, което няма нужда от крясък.

— Ще ми чуете ли думата? — каза Пазвантоглу.

Във въпроса му не полича ни заплаха, ни угодничество. Питаше просто.

— Говори на видинлии, Осман ага! — викна Булгарзаде.

Господарят го преряза с надменен поглед: „Не ми трябват глашатаи!“

— Видинлии! — захвана той. — Синове на този край! Навярно сте научили, че Селим хан отвърна лице от нас. Години вече Видинско е в немилост, едничко на Видин падишахът отказва законен аян. Защо всеки край на държавата да има своя защита пред Дивана, своя аянска войска срещу размирници и стамбулски натрапници, а Видин да няма? Защото Диванът се плаши да не би данъците от богатата ни земя да пресекнат.

Вие знаете, моят род плати скъпо, за да защити Видин от користни султанови управници. Без съд и присъда умря Омер Пазвантоглу, не го преживя баща му. Двайсет и пет години страда в изгнание родът ни, набеден пред Абдул Хамид хан. Селим хан милостиво опрости баща ми и мене. Но не върна на Пазвантоглувци земята им, тяхната рая. Трябваше да откупвам своето си. Разсипана заварих раята на старите ми чифлици и аз смирено просих милост пред Дивана — ако бях не просил, а платил бакшиш, щях да успея.