Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

„Бре, много се е запенил! — рече си агата. — Та той вече изпусна Видин, защо не почака да го чуе?“

— Страхувам се, султанъм, че във Видин е дума не за еничарски метеж. Осман Пазвантоглу обещал на раята във Видинско правдини, премахнал данъците ѝ, щял да ѝ раздаде оръжие. Пазвантоглу е обявил, че Видин не се подчинява на Портата.

„Няма ли милост за мен! — като в страшен сън се биеха мислите на Селим хан. — Не мога сам да изплатя всички грехове на Османовци, малоумието, разврата и низостта им! Стига!“

— Стига! — изкрещя несвястно.

И би продължил да крещи, ако не съгледа в очите на Юсуф ага доволно превъзходство.

Излезе на кьошка пред покоите си.

Долу, под нозете му, синееше Проливът, Мраморно море с далечните си острови; зеленееха кипарисовите горички, прошарени от кръв и злато — орехи и смокини. „Докога, докога ще има красота за очите на просяка и роба, а аз — само аз — ще се бъхтя с осъден, с осъдено дело?“ Но само мисълта, че ще срещне отново доволните очи на слугата си, го изтласка из безсилието, съвзе го.

— Никаква милост за Пазвантоглу! Това вече не е размирие, това е… — Преглътна думата.

Сякаш видя посланика на Людовик през последната им вечер: „Бунт, метеж, размирие… революция“ — спомни си сухите му думи. Дали Селим хан III не бе доживял най-страшното, което доживява някой владетел?

— Ние можем да се спазарим с главатари и аяни, оръдия на една сляпа стихия. Техният вилнеж е борба без бъдеще. Но този… Пазвантоглу знае къде отива, какво цели, по какъв път да го стигне. Никаква милост за Пазвантоглу! Щом има един човек, комуто хрумна да обедини безцелната борба на еничари и кърджалии, да я утрои с омразата на раята — такъв човек трябва да бъде премахнат веднага! Не ще се повтори такъв човек, за наше щастие: познавам османлиите. Няма скоро да се роди между тях втори, който мисли без предразсъдък!

„Дали?“ — смееха се над невежеството му очите на Юсуф.

Някогашният роб познаваше пък другата страна на огромната империя: каторга и оковани гребци по галерите, селяни от Кавказ, пребити на ангария, подкупени евнуси и арменски лихвари — Юсуф ага знаеше, че ако османлиите не умеят да мислят, туй иде съвсем отръки на робите им.

Именно робското тържество, което заплащаше десетилетия унижения, насилие и позор (десетилетия между султановите пейкове, в спалнята на старата Хадидже султан, дори онези отдавна забравени дни, когато едно черкезко селянче бе вързано, осрамотено от развеселени войници и после продадено на пазара в Батум), туй робско тържество го накара да премълчи пред Селим хан всичко, което знае един роб, но е скрито за господаря му.

— Поход ли ще наредиш, султанъм? — сякаш се стараеше да тласне Селим по-нататък в погрешния му път.

— Никакъв поход! Вкусих плода на имперските походи. Тук трябва друго: коварство, хитрост…

„На какво викаш коварство, позлатен затворнико? Ако го познаваш, би ли говорил пред мен? Би ли имал доверие в един-единствен човек, би ли избрал за довереник освободения роб на развратната си майка? Сега ще си спомниш някоя книга — с аршина на чужда земя ще премериш своята… А после ще ти е чудно, че си проиграл.“

— Още днес изпратете ферман във Видин: Селим хан признава Пазвантоглу за аян на Видинско! Трябва да го приспим, да спечелим време. И ми извикай шейх-ул исляма!

Юсуф ага излезе. Не бързаше. Всеки има в живота си по един голям час — дойде неговият. Били са нощи, през които черкезкият роб мечтаеше с наслада как някога ще види Селим хан (изтънчения, възвишен халиф, дето дълго бе обливал роба си с презрение) да се гърчи в нозете му с копринена връв на шията. Това бе измислила робската глава, не повече. Но по-страшно страдание приготви съдбата на Селим хан, по-насищаща мъст за Юсуф.

„Колко още има да се пържиш в маслото си!“ — мислеше злорадо, докато преминаваше Портата на щастието.

До вечерта фетвите бяха готови; шейх-ул ислямът и Селим хан работиха без почивка. Дали преди време поклонникът на Русо и Просвещението би повярвал, че ще дойде ден да повика за свой съюзник най-тъмното суеверие?

Съвсем рядко прибягваха султаните до фетва: отговор на мюсюлманския духовен глава по най-големите въпроси. Обикновено поминаваха и без благословията на шейх-ул исляма. Но станеше ли неудържимо, султанът се обръщаше със запитване към духовния глава: може ли това и това? Отговорът беше кратък: „Може!“ или „Не може!“ И всеки правоверен трябваше да се подчини: през устата на шейх-ул исляма издаваше позволение или забрана сам Пророкът.