Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Бе го виждала в мигове, когато избира следващите си вардияни: глух за всичко, той сякаш прехвърляше през ум имената на доверените си еничари, оглеждаше всекиго поотделно, спираше на най-случайните. „Само онова, което е неочаквано за мене, ще бъде неочаквано и за врага ми — каза ѝ веднъж. — Искам да си представя себе си като своя убиец. За да предвидя по-точно стъпките му.“

Имаше ли по-страшен жребий от този: да живееш в кожата на собствения си убиец? Вече почти месец Фатма осъмваше във вече не своята къща, дебната, подслушвана от десетки очи и уши. Някога бе упреквала Омер, че не стори нищо, за да се опази. Може би е бил прав Омер: мъчително и страшно бе да живееш на всяка цена.

— Ще подсиля още стражата — отговаряше на въпроса ѝ Осман. — Съвсем ще престана да излизам из града; навсякъде би се намерил един, съблазнен с обещания за задгробно блаженство. Първия, у когото уловя сянка от измяна, ще обеся на мегдана! А всеки, който служи на Пазвантоглу, от днес трябва да получава двойно, поне двойно!

— Мислиш ли, че човек може да издържи дълго така? — Беше ѝ страшно да го слуша.

— Не. Зная, че не може. Или ще смогнат да ме очистят, или ще ми щукне умът. Но часът е сгоден. Половината размирници мирясаха, колкото да подкопаят докрай властта на Портата, другата половина са решени на бой, по-отчаян отвсякога. Един още напън, и Румелия ще се отцепи цяла. Диванът ме сочи открито като първия си враг, излишно става да играя двойна игра. До края на годината всички несмирени главатари трябва да бъдат мои.

„Вече и не говори като здрав човек — растеше тревогата на Фатма хатун. — Говори като болен от неизлечима болест, който се сили да изпревари смъртта си. И всеки ден — колко бързо! — всеки ден е по-зле.“

Ранните знаци на тази болест майката откри още при Османовото тържество. Едва го не носеха на ръце хората, пияни от обещанията на новия господар. А той изкачи стълбите, шмугна се в селямлъка. Пропусна след себе си само Бекир ага. „Очисти двора! — нареди му. — Остави само петдесетина наши! Да няма кьоше из градината и улицата, което да не е под очите им! От тази нощ ще спиш при мен!“

При него… При Осман, който не пропусна и жена си (за вдовицата Юмихан се ожени още през лятото, но я остави да живее в чифлика ѝ, в Мусоман) до къщи. Фатма тогаз се зарадва на решението му; така продължаваше да се усеща господарка. Уплаши се само когато един ден му спомена какво е чула от слугите: Юмихан чакала дете.

— Защо не ми обади, че ще имаш дете? — укори го.

— Аз ли? — присви очи Осман. — Тя ще има дете.

— Нима… нима не си се събирал с нея?

— И да съм, какво от това? Кой може да ме…

— Срамно е! Всеки мъж има причини да се съмнява. Божа работа. Защо тъкмо ти се намери най-умният, най-прозорлив?

Доболя я за жената, която едва познаваше.

— Всеки за себе си. А на мен… не ми трябва син.

— Мълчи! Ще те чуе аллах!

Фатма забрави, че сама не вярваше в божата сила, тъй чудовищни ѝ се сториха думите му. Не си спомняше някога да е извикала по сина си.

— Не викай! — с молба рече Осман. (Не бе ли тя едничкият човек, когото още не подозираше в измяна?) — Помисли си: защо ми е син? За да зная, че до мен расте някой, който бърза да наследи властта ми? Някой, когото ще се стараят да впримчат всички заговори, когото ще се мъчат да купят всичките ми врагове? Из път като моя човек трябва да бъде сам — това съм преглътнал отдавна. Но нямам сила да дебна и сина си, то вече би било твърде много. Дори за мен.

— Нима ще го отречеш? За името си не помисли ли? Как би изглеждал един господар на Румелия, който признава, че ханъмата му спи с чужди мъже?

— Защо ще го отричам? Просто ще бъде държан настрана. За да мога да обявя всеки миг, че никога не съм го признавал за свой, а само не съм бързал да обявя позора си.

„И това ще трябва да понеса — бе плакала отпосле скрито Фатма. — Ще доживея без внуци, затворена със син, който бавно полудява. Не, Осман е с ума си! Само туй очакване на нов удар, само то не му дава мира. Ще мине… Трябва да мине!“

Наистина взе да ѝ се струва, че минава. Силеше се да привикне към изпълнената с войници къща; опита да се върне към книгите си и мъдрото разбиране на света. Но без да си дава сметка, Фатма хатун вече търсеше нещо в тях: примери за велики мъже, които недоверието не бе смазало. Намираше ги: великият Александър… „А не е ли загинал от отрова Александър? Няма ли право Осман в безкрайната си подозрителност?“

Всичко бе започнало много преди да забележи първите му пристъпи Фатма хатун.