Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Чакай! — спря го Фатма. — Потрай малко. Нека бъдеш сигурен. Трябва да ти се услади, съвсем си се съсипал.

Почна да го заглавиква, сякаш дете. Заговори за последните новини от Белград, за слуховете, които идваха от разни краища на Подунавето. Все едно че вещ свирец нагласяше изпънатите до скъсване струни на саза си, за да зазвънят стройно. И така, между шепота ѝ, Осман отличи няколко думи, изречени по-другояче:

— От утре ще ти готвя аз. Омръзна ми да седя с книгите си в харемлъка.

Предполагал ли е някога, че две-три думи ще му се сторят нечувано скъп подарък: правото на всяка божа твар да яде без страх.

— Благодаря ти, майко!

Жеравна пламна привечер. Мъжете по табията на Ветрила видяха как ниското сиво небе изведнъж почервеня тъкмо над Жеравна, сетне зад хълма светна ярко зарево, полека го премрежи облак дим. Вече не се чуваха гърмежи — навярно боят беше стихнал и хаирсъзите пушкаха из дворове и къщя. На Ветрила не стигаше ни писък, ни плач — оттам до Жеравна е час път.

Мъжете слухтяха. От вчера чакаха това и ей на, дойде. Вчера по обяд стражата от връх Града донесе новината. Калфата бе по туй време стража, той дотича до село.

— Идат! — викаше из улиците, упътен към къщата на Божил. А там продължи: — Както си стоях на стражницата, гледам: отдолу вървят конници… Вярвай, Божил чорбаджи, не е от страха ми — може и две хиляди да бяха.

— Ти две хиляди конници виждал ли си някога? — натъртено попита Божил.

— Татък са, казвам ти. Не се чу гърмеж, тихо яхаха. И не бързо, разбиват пъртина.

— Друго?

— Друго нямаше за гледане. До портата на дервента навярно им остава пол саат път, не повече. Санким, дорде дойда аз…

— На портата те няма да дойдат — отряза Божил. — Щом са ударили през полето, научили са, майка им, че през дервента не може. Ще рече, мислят да ударят Котел през Ветрила, а на пътя им лежи Жеравна.

— Жеравна, и тя има шарампол от онази страна.

— Видях го шарампола им (разбира се, че за Божил чорбаджи има един свестен шарампол на света: котленския). — Няма да ги отърве.

Както всеки човек, котленци почувствуваха тайна радост, дето ще изпати ближният им и с това ще им се даде време за отпор. После, засрамени от тази радост, обадиха се някои:

— Нека отделим хора да помогнат на жеравненския шарампол!

— Стотина мъже да даде Котел…

— … че и джепане.

— Нема да даваме мъже за Жеравна — прекъсна ги Божил. — Каква полза? Жеравна не ще се удържи, виках им аз, че с малко масраф тази не става. Всеки да си варди селото! — И засрамен от хлада на думите си, добави: — Ще приберем всички бежанци от Жеравна, зер другаде къде ще бягат, дано са се сетили да отпратят женоря и деца насам.

След това нещата потекоха като подредени: Божил подкара половин Котел към Ветрила с мотики и казми — да рият нови ровове пред шарампола; за коня няма по-лошо от три-четири реда ров в тая зима. Другата половина Божил накара да отнесат много джепане, завивки и храна на табиите по Ветрила. Един господ знае колко ще трябва да седят там мъжете, какъв зор ще видят.

До вечерта стръмният, висок баир чернееше от хора: омотано в кюркове, с дебели пет пръста навуща, към Ветрила пъплеше всичко живо. Горският път заприлича на царски друм.

Горе, на Ветрила, жените пластяха черги и кожуси, зад шарампола редяха бохчи с хляб и сланина, окачаха по талпите торби джепане, мушамени, да не ги пропие влагата. На шарампола бяха опрени пушките — мале мила, колко много пушки имали котленци!

Божил с повечето мъже беше оттатък шарампола, на равното било, вододел между Жеравна и Котел. Котленци копаеха с мъка дълги ровове — земята беше, речи го, замръзнала, та едва поддаваше. На всеки половин час трябваше да се сменят копачите.

Това първо следпладне, вчерашното, съгледвачи, пръснати напред в гората, по едно време извикаха, че към Ветрила идвали бежанци. Който можа, изскочи оттатък, а който не — прилепи очи о цепките.

Навдигна се глъч. Довлеклите се с хиляди мъки до върха жеравненци — повече жени и деца — пъшкаха и се вайкаха; човек не успяваше да разбере дума от уплашения им плач. Вдигаха врява и котленци. „Какво било?… Кой?… Взели ли вече Жеравна?“

Мина време, докато узнаят, че тия бежанци, първите, излезли из Жеравна щом тяхната стража дала тревога.

Ама в суматохата всеки беше забравил по нещо и някого в село, та сега писъците бяха затуй.

Божил, като ги надвика, нареди да се смъкнат в Котел — нямаха работа на табията пощурели от страх жени.