Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Спомни си горчиво страшната клетва, която изписа върху онази сетна страница на Паисиевата историйка: „Който я открадне, да е афоресан и проклет от господа бога, и туч, и желязо, и камък да се стопи, той — ни во век!“

„Тя и сега навярно си стои в олтара на равноапостолите, в Котел… И с клетвата, и без нея никой не ще я е откраднал. Нели двайсет и повече години едните само попове я знаеха, а те не поревнаха да си я препишат. Мигар… ако не бях написал ония клетви страшни, може някой да би я присвоил, да я отнесе между своите?“

Да, върна се покоят на духа му; не трепереше вече ръката с перото. Всички злини като че напуснаха грешния Стойко, а все пак го ядеше тиха мъка.

Никому не проговори за нея; струваше му се, че е смешно малка, сравнена със страданието на българската земя, с отчаяната борба на българина да се задържи над въртопа. Един път само се изтърва.

Беше, когато сам патрикът проводи хабер до поп Стойко. Високо бил го ценял светият отец, тъй рече пратеникът; скърбял, дето паството загубило така рядък пастир. И му предлагаше — заради големите му заслуги, заради познанията и книжовното му дело — да оглави осиротялата Врачанска епархия.

Врачански митрополит! Като кога патрикът бе решил да даде епархия на непогърчен българин?

Поп Стойко каза, че трябвало да помисли, стар бил, много и немощен. И веднага отново го притисна болестта му, душевната теснота — трябваше да реши: дали пак да се хвърли във въртопа и се опита още веднъж, докрай, да намери път към хората. Или пък да доживее в тихата къща, в тихия двор, сред свои.

— Какво има за мислене, тате? — попита го с търпелив укор Владислав. — Сам си виждаш хала, едва си се позакрепил.

— То и от мен по-болни има, ама не са седнали да седят. За какво да се крепя, за кого?

— Чуй се какво говориш! Искаш да умреш като вол в браздата ли? Малко ли си свършил? Нека всеки свърши по толкова!

— Аз сам зная колко! И какво може да свърши един енорийски поп? Друго ще бъде, ако взема цяла епархия — ще ми минава думата, ще тежа… Защо толкова късно, господи? Защо не ми остави повече сила?

— Слушай, тате — мъчеше се да го разтуши синът. — Не се ли сещаш защо те пращат там? Ами че във Видин се е вдигнал срещу султана Пазвантоглу, най-силният от всички размирници. Фетви чак извадили срещу него, до истинска война ще се стигне. А ти — на ден път, между чук и наковалня! Как го мислиш това?

Стойко поклати глава („Шепа душа му останала, пък инат още, бре!“ — помисли младият), после рече:

— Тъкмо загдето в оня край ще бъде най-лошо, трябва да има българин пастир. Може да помогне.

Владислав вдигна рамене: „Какво ще говориш! Дано по студовете, като усети колко му е силицата, се смисли.“

— Ти набързо не решавай! — каза само. — Хубаво претегли! До пролет има време.

И старият мислеше — какво пък толкова имаше за мислене! Явно бе изначало: или ще зареже спокойствието, или — надеждата си. Дните се нижеха, а с всеки надделяваше едното или другото решение. И тази последна борба със страха, с безсилието и старостта подяждаше попа повече от болест. Докато отзаран усети предпролетта.

Утрото беше резливо-мразовито, слънчево. Нощесният вятър бе отвеял и най-тънката мъглица, та небето грееше от край до край, ярко, синьо като мънисто. Наседя се поп Стойко зимъс вкъщи, стегнало му се беше сърцето. Та щом усети как нагрява през перденцето, похлупи дивита, остави перото и полечка излезе.

Навън лъхна попа бистър хлад, тъничък такъв; минаваше през джубето му. А зави ли зад ъгъла на къщата, блъсна го слънцето — радостно, ново слънчице. „И тая зима изпратихме, Стойко! Скоро ще се уловим за копривата! Като рохко яйце те крепи снашицата, току те крият, завиват те, а не знаят колко още жилава душа е останала у тебе, колко още зими ще отпратиш, дай боже!“

В двора нямаше какво да прави, ни е да седнеш, ни — да стоиш. На улицата предпролетта се долавяше по-силно.

„Накъде сега?“ — Беше отвикнал да ходи. Все едно къде; нали навсякъде ще го къпе тази звънтяща светлина, резливата тръпка на пробуждането.

Пое нагоре. Пристъпваше и не усещаше, че е забравил върху лицето си умилена усмивка.

— Отче, благослови!

Стресна се, когато мярна току пред гърдите си дъно на нечий калпак, тесни рамене в една само абичка. Подаде по навик ръка (тук всички го знаеха и почитаха, ама той не познаваше половината).

— Господ да благослови!

Непознатият се изправи. „Къде съм го виждал?“ — запита се Стойко.

— Тукашен ли си?