Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Почти това си мислеше Първан, докато вървеше между огньовете. И не току-тъй: Първан усещаше, че българите отново се готвят да опитат. Хиляди мъже от българската земя, събрани под Видин — последната крепост, която османецът бе отвоювал от царщината им, — тези мъже, наглед равнодушни, залисани да сушат опинци и клашници, да въртят шишове или да се кърпят — напрегнато очакваха нещо. Не същото, дето бе извикало във Видин бегълци от турската войска, сърби, арнаути или власи. Ония бяха привлечени от жажда за плячка, от своята ненавист към султана. Ако Пазвантоглу не успееше, те щяха да се разпилеят, откъдето са дошли. В бунта на Пазвантоглу — човека, когото едва познаваха и комуто твърде малко вярваха — българите залагаха много повече: Пазвантоглу щеше да се бие, да победи или бъде победен на българска земя. Краят на Пазвантоглу Видински би бил равен на още едно (за кой ли вече път!) разорение на България. А никой не знаеше какво би означавала пък една победа на Пазвантоглу.

Първан почувствува огромна милост към рода си, към българите в стана под Видин, заети мълчаливо да се сушат, кърпят или да ядат. Що за тревоги, страхове и надежди се биеха без отговор зад затворените им чела?

„Ще опитаме, трябва да опитаме и това“ — сякаш се мъчеше да оправдае и себе си, и тях.

— Бинбашията тука ли е? — извика непознатият към мъжете, застанали под дълъг сайвант, направо до зида на калето.

— Тук съм.

— Нови водя.

Изпод сайванта излезе невисок, набит човек, с необичайно рунтав калпак. Кой знае защо, под навеса не гореше огън, борина или свещ, та не успяха да го разгледат в лице. Беше облечен просто. Би могъл да мине за средна ръка еснафин, а и заговори като майстор, който главява нови чираци:

— Таман повече хора ми трябваха. Моите отпуснах да се наспят, пък изведнъж излезе много работа. Кой се е надявал на такъв калабалък бе? — говореше не към новодошлите.

Първан мярна, че по-нататък, пред сайванта, стои хорска върволица. „Тия кои ли са и защо мълчат като риби?“ — рече си той; от върволицата наистина не се чуваше глас. Затуй пък изпод сайванта се носеше тих звек на желязо — така звънти оръжие.

— Осман ага нареди и през нощта да раздаваме — заобяснява бинбашията. — Не се знае колко време ни остава, трябва да бързаме.

— А че бързайте… — съгласи се сънливо големият мъжага. — Аз нали да си ходя?

— Ето ви отмяна! — подвикна Кондо Бинбаши на мъжете под навеса и те се разместиха.

— Гледайте сега каква е работата — взе да обяснява вече на новодошлите: — От разни села идват хора за барут и оръжие. Ножовете и пищовите не са много, ще ги спастряте, на село по двайсетина-трийсет, не повече. А барут ще давате, колкото искат, барут има.

— Ами пушки? Свършиха ли вече пушките, бинбаши? — обади се някой от редицата.

— Който иска пушка, нека дойде след седмица, тогаз ще ги докарат. Хайде сега, новите да подхващат работа, другите да вървят да спят. А войводата им да дойде при мене!

Първан седна с бинбашията на един обърнат кош. Посегна към кесията тютюн. Кондо спря ръката му:

— Недей! Близо е барутът. Затуй в тъмница работим. Къдешни сте вие?

— От кол и въже, дето рекли. Аз съм от Филибешко там бяхме пет-шестима. Сетне минахме в Ниския Балкан, събраха се още момчета. Сетне — по Балкана, по Балкана, та къде не. Над Тетевен бяхме, кога ни намери на Гяур Имам човекът.

— Той, Гяур Имам, не е тук. Осман ага го прати из Подунавето.

— Да събира хора ли?

— И хора да събира. И да види накъде клонят градовете.

— Как да клонят?

— Май не знаеш: някои градове вече се съгласиха с Осман ага заедно да се опрат на султана. Плевен, да речем, Търново.

— Какво им е дотрябвало да си развалят рахата, занаятлии хора, търговци? Хайде, ние — друго; без земя ни остави размирието, уловихме гората и връщане няма.

— Тъй си е. Ама тяхната сметка е по-добра от нашата, знаеш ли? Осман ага най-много отърва на купците: плаща им по цените на пазара, вземе ли от тях шаяк, барут или овце, мито им не събира, кога продават във Влашко и Буда… А бе ти видял ли си купец човек да се излъже? Щом са се уловили с две ръце за Пазвантоглу, ще рече, има защо.

— Е, а тоя барут, дето го раздава бадева, и него ли е плащал? Да не му текат алтъни из крачолите на Пазвантоглу?

— Къде плащал, къде не — двусмислено отговори бинбашията и се надигна да огледа върволицата, защото дочу глъч. — Какво става там бе?

— Отдалеко сме, бинбаши! — Някой говореше с плачлив глас, види се, да умилостиви Кондо. — … Чак от Черепиш идем, не ще смогнем втори път се добра до Видин преди похода. Пък селото ни е важно, на боаза сме. Нам ако не дадеш едно петдесет-седемдесет пищова, кому тогаз?