Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Хайде, хайде — тоя пък се обади рязко, май беше в правото си. — Ти като си на боаза, друг е на пътя или край реката — всички села са важни. Редът си е ред. По трийсет, каза бинбашията, иначе не ще има за всекиго.

— Трайте! — отряза Кондо и отиде при селяните. — Ти ли искаше седемдесет пищова?

— Аз. На боаза сме, та…

— Зная! Ами ако ти дам седемдесет пищова, ти даваш ли дума да запомните какво ще ви наредя?

— Жив да си, бинбаши, каквото кажеш — сторваме!

— Слушайте всички! — обърна се Кондо към селяните, които чакаха или товареха колите. — Срещу похода няма да излизате, нахалост работа ще бъде тази. Туй, дето султановата войска не бива да ви сварва в село, знаете си го без мен; знаете, че не бива и да намери нищо в село.

— Я ела, че намери!

— Войската навярно ще остане под Видин месец, два, може и три. Пашите ще разпращат нагоре-надолу бюлюци, да събират храна, така бива винаги. Ей тия бюлюци, те са за вас. Тях дръжте! Помнете какво ви вика Кондо Бинбаши: резил ще е един султанов войник да се върне под Видин, ако преди туй е преминал дори на час път от Черепиш, Медковец или там каквото било.

Откак свят помни (изведнъж сниши глас бинбашията, а този глас, макар глух, зазвуча с утроена злост), откак свят светува, трепе такива, замръкнали на никое място побирчии. С голи ръце, със сопи, с камъни. А сега силях ти дават, сами ти го тикат в ръцете, че и барут. Сега ако ги не очистим до корен, кога ще е?

Първан беше се промъкнал подир Кондо, та видя отблизо: най-напред го смая самият Кондо, той сякаш израсте над другите. А когато изрече последните думи — пълни с ненавист, — Първан не го позна: откъде извря тази рязка мощ, която се налагаше на хората?

„Ще рече, не за всички българи под Видин не е ясно накъде отиват и какво търсят — каза си конарецът и усети как му олеква. — Толкова е просто: каквото да стане, нали в суматохата ще изтрепем хиляди от тях, нали ще отворим страшна рана в снагата на турската царщина! Само то да е, стига…“

Селяните край каруците шумяха, пазаряха се и те за повече оръжие. Първан долови у тях нещо ново — увереност. Хората вече не просеха; те искаха, защото и обещаваха: сераскерът да не получи от България нито зърно жито.

— Почакайте! — спря ги Кондо и пак заприлича на загрижен търговец. — Не си тръгвайте, може да артисат. Ако не пищови — ножове. Ще ги поделим между всички села.

После дойде и отново седна на коша.

— Откъде взима Пазвантоглу толкова оръжие? — поиска да разбере Първан.

— А бе, щом има пари, другото се намира. Пък и белградските еничари опразниха тамкашната оръжейна, всичко привлякоха насам.

— Разпродават султановото, а?

— Барем да бяха го разпродали! Къде срещу бакшиш само, къде срещу гола дума; нали Пазвантоглу ги пази от Дивана. Заядат ли се с падишаха, бягат във Видин. То белградското оръжие отдавна потъна из селата, това е немско. За него вече отива суха пара.

— А парите? Тях — откъде?

— От тебе — втренчи бинбашията в Първан кръгли, уморени очи.

— Ти пък. Аз наистина питам.

— А аз наистина ти отговарям: от тебе. Някой там Катил Арнаут или Кара Халил опоскал селото ти (Кондо не допускаше, че говори самата правда), сетне, за да прибяга във Видин, кога му се стесни, вземе, та изпраща по двайсет хиляди гроша на Пазвантоглу всяка година!

Е, стотина главатари по двайсет хиляди гроша, колко прави?

Тия видиш ли ги? — Кондо посочи с глава селяните, дето шумяха, радостно около натоварените коли. — Армаган им раздал Осман ага, барут, пищови. Десеторно са си го платили те, и ти, и аз… Наша мъка е в чувалите. Наша мъка, че и наша кръв…

„Наша кръв…“ Първан изви лице, за да го скрие в тъмнината. Спомни си топлите ръце на Тодора; Нонка, голямата щерка — сигурно вече би имал внуци от нея; последното си дете, което и не видя…

— На моите кръвта — не усети как изрече.

— И на твоите — съгласи се Кондо, сякаш бе чул неизказаното. — Тях не можем върна: децата ти, братята ми. Остава да направим тъй, че да не са измрели съвсем напусто. — Кондо пак втренчи в Първана кръгли очи. — Разбираш ли защо викам на нашите да влачат кой колко може оръжие, да дойдат пак, да отнесат още: размирието ни ограби, борчлия ни е! Дойде време и ние да си вземем каквото можем от него!

Призори дружината дораздаде барута. Под стената на калето се застягаха кервани за близки и далечни села.

Тук и там върху чувалите барут спеше по някое дете; жени подлагаха рогозки под ножовете да не се изтърсят из пътя, пристягаха с въжа скъпоценния товар.