Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Не съм… — Чужденецът стоеше объркан пред духовника. — Ще прощаваш, светиня ти — престраши се, — ама къде да намеря поп Стойко от Котел?

— Аз съм.

Седяха в стаичката му, пред книгите и недописания лист. Непознатият разглеждаше всеки ъгъл с почит, като че го бяха пуснали в черква.

— Та не си бил тукашен — рече попът. — От Котел си и ти негли?

— От по-далеко, отче, от Конаре, Филибешка каза.

— Далеко… За какво ти трябвам?

Непознатият отново го погледна объркано, сякаш питаше дали може да каже всичко, както си е.

— Заради ония думи, отче — пошепна, — дето си написал в края на Паисиевата книжка… Рекох си, мислех си де… голяма милост, голяма болка за рода ни е трябвало, та да напише някой такава клетва…

Млъкна плахо: дали биваше да говори така пред книжника?

Стойко взе броеницата си. Въртеше зърната ѝ между пръсти, мълчеше и той. Като че се опитваше да прозре зад това някак познато, слабо лице, зад думите и трепета. „Господи, нима чу мъката ми? — боеше се да се израдва. — Нима най-сетне словото ми стигна до някого и го поведе в моя път?“

— Разкажи! — каза. — Отначало.

И Добри разказа. Говореше едно през друго, разкъсано, като току-що отървал смъртта удавник. В този разказ се вмести сякаш всичко, що бе видял и изтърпял българинът през размирието. Ангарията в Стамбул и споменът за чичото каторжник, честитата челяд на Стано Мухтар и походът до Оджак; непосилният обратен път, разсипията на Конаре, Стамена с децата във Филибе, Първан — изгубен из горите, и Стоян — останал всред пожарището, Бачково и целият път от Бачково до Сливен, от Сливен до Котел и от Котел нататък, дотук.

Още много имена и събития чу от устата на конареца поп Стойко: Юсуф паша и Плесли Мехмед, Синап и Пенко Абаджи, Божил, Кара Фейзи… „Как можах, боже, аз — смиреният — да се оплаквам от жребия си, да мисля, че си ме отличил с тежки страдания! Та виж него, момче още, понесъл е тройно повече мъка и страх. И не е побягнал, не е останал на мира в Бачково, нито в Сливен, нито в Котел — не се е уморил да търси и вярва. А кого е търсил, заради кого е вървял месеци през размирието, заради кого го е заварил Кара Фейзи на котленските табии?

Слово е търсил, словото и… мен!“

Защо го нямаше сега Владислав пак да рече, че старият едва си крепял душата? Къде останаха старческите сълзи, що бликат вън от волята ти, защо не извряха сега, когато се сбъдваше най-дълбокото желание на целия му живот?

Духовен син… Едва го помисли, и веднага се сети къде е виждал вече това лице, ново и все пак безкрайно познато. Та нали такъв — със сухи плещи и тесни ръце; възжълт, а с бляскави, отворени, виждащи очи; горещ въпреки свитостта си; упорит и жаден за знание въпреки страха си — е бил сам той, Стойко Владиславов, преди близо половин век? Що деца му народи попадията, ни едно не му се метна — набити, мургави балканджии. Какво чудно? Само еднаквата мисъл е истинско родство. То превръщаше непознатия до вчера, роден от незнайна майка, в свой син. Млад, по-прозорлив, по-дързък и уверен в себе си, нов Стойко.

Вървеше из ниската одая с други вече стъпки: някой бе го потърсил, някому беше нужен, някой бе извървял света, за да го намери. Не можеше да му покаже старческата си немощ, страховете си, съмненията.

А Добри все говореше:

— Ще остана в Арбанаси. Ако има метох тука, ще се главя послушник, колко да съм наблизо… Ще ти помагам, отче, в писането. Ти ще ме доучиш, не съм ходил в килия щото. Всичкото сам съм се мъчил… Тъй и тъй свои нямам, ще се привия в Арбанаси. Само склони да ме вземеш, отче!

— Да склоня ли? — засмя се. („Та той не знае, че за мен е повече, отколкото аз за него!“) — Ще ли питане, оставаш! Ама не за дълго.

— Защо, отче?

— Ще вървим ние с тебе, чакай само да пропръхнат пътищата. Заедно ще тръгнем за Враца. При хората.

Оттук полето приличаше на някаква страшна приказка, където се говори за стан на върколаци. Мастилено-черната тъмница беше надупчена сякаш от безброй алени светлини — огньове. Види се, кладяха ги навсякъде: отсам и отвъд рова, под сами калето, покрай реката, между върбалаците. Затова изглеждаха различно. Едни — замрежени от гъстите, вече безлистни върбови клони; други продължаваха високо, високо в кърмъзена пътека — огряваха изотдолу крепостния зид; трети се разливаха в бляскав, неспирен трепет — те бяха до рова или до реката, Дунавът оглеждаше светлината им и ги превръщаше в най-големите огньове под Видин.