Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Той трудно си представяше набег без плячка.

— Отсега да се разберем: никакъв грабеж! Запомнете добре своята цел из Подунавето: да покажете силата на Пазвантоглу и милостта му! Ако постигнем походът да се чувствува в Румелия като върху вража земя, стига ни.

— Да се стягаме, а? — попита Кара Мустафа.

— Стягайте се! Гяур Имам — също, само с петдесетина души. Ще трябва да намери Кара Фейзи. Към Едирне бил, викат.

Както всеки по него време, Фатма настръхна, щом споменаха Кара Фейзи.

— Щом трябвало било, да вървя — процеди след доста време попът.

И — гласът на Осман:

— Бъди спокоен! Зад гърба ти е Пазвантоглу! И четиристотин заложници; толкова саби ми отстъпи преди две години Кара Фейзи.

— А бе той нека ми смъкне главата, пък ти изтрепи после и четири хиляди, малко ще ме сгрееш!

Но този път никой не се засмя на шегата му. С всичко биваше шега, ама не с Кара Фейзи.

На одаята на Фатма някой похлопа. Не беше необичайно — през последно време, когато Пазвантоглу биваше зает в Дивана, обръщаха се към Фатма хатун. За всички бе станало естествено една мюсюлманка да се занимава от заран до вечер с мъжки дела.

(Наистина, признаваше пред себе си, каква жена бе вече тя? И на младини Омер не я криеше, както що е ред; жена му нерядко се вестяваше в селямлъка между мъжете, разменяше дума с Омеровите гости. „Ако да бях някоя хубавица — мислеше си тогава тъжно тя, — Омер не би търпял мъж да докосне с поглед върха на еминиите ми…“ Но старата болка отдавна беше прегоряла, споменът за мъртвия не тревожеше нощите на Фатма.)

— Кой е?

— Аз съм, хатун.

Беше Исмет, старият им слуга.

— Трябва веднага да обадиш нещо на сайбията.

Колкото и навикнала да не се стеснява пред мъже, Фатма дълго държа ръка върху резето. До нея като през сън стигаха спокойните гласове на мъжете. „Боже! Та те нищо не знаят, защо стоя като истукан, какво чакам?“ Привдигна по-високо яшмака пред лицето си и влезе.

Десетина чифта мъжки очи я измериха през тютюневия дим. Те я смутиха, та Фатма изговори с усилие:

— Чумата…

— Какво?

Осман сякаш първи схвана колко много означаваше тая едничка дума. С две крачки застана той пред майка си.

— Чумата… е във Видин — повтори Фатма с изтръпнали до студено устни.

За миг прочете в очите на Осман ужаса, който бе подкосил преди малко и нея. За миг тия очи не виждаха, а в следния лицето на Осман отново върна обичайния си вид.

— Новината не ни изненадва чак толкоз — все пак леко скриптеше гласът му. — От някое време се говори, че чумата пристигнала тук и там. Кой ще я спре на едно място, щом я разнася размирието?

Мъжете го слушаха, сякаш вкаменени. После Хайдут Велко, най-младият, проговори:

— Само това ни беше ексик!

И тежкото мълчание продължи. То притискаше Фатма, но тъкмо загдето тия препатили, изпечени мъже нямаха смелост да продумат, за да успокоят нея и себе си, Фатма се улови в ръце. Чинеше ѝ се, че върви срещу силен вятър, не ѝ достигаше дъх, а говореше и говореше:

— Да, трябваше да се очаква… както каза Осман ага: колко пъти е било обсада без чума? На пръсти се броят навярно; обсадата и чумата са близнаци… На чумата лекът се знае — бягане. Ще кажете, че скоро никой не ще избяга из Видин, ще бъдем обсадени за месеци… Но има и друг лек: болният веднага да се отдели от здравите… Ще подредим с постилки някой яхър край реката и там ще изпращаме всекиго, дето усети, че го втриса… Яхъра ще вардят еничари. Те ще оставят храна на болните, здрав човек не ще влиза там.

Страшно!… Страшно!…

Фатма сякаш видя десетките осъдени хора, които нямат сила да доближат съда с водата и торбите хляб; които се влачат — стенещи, изпосталели като мощи и лежат дълго, мълчаливо, мъртви много преди смъртта си.

Вкопча ръце до болка; бе впила нокти в дланта си. Не забеляза кога яшмакът ѝ се е смъкнал, сега стоеше с открито лице срещу мъжете, а и те май не забелязаха нищо нередно в това. Чинеше им се, че познават отдавна туй остро, неспокойно лице с некрасивите, а чудно властни очи — навярно Фатма цяла се издаваше в думите си, та всеки бе отгатвал зад плътния яшмак тъкмо такива черти: нейните.

— Ще преборим и тази беда, Фатма хатун — окопити се Пазвантоглу. — Не чумата ще предаде Видин на султана. Колко болни са намерени в града?

— Двама.

— До един час да оставят Видин! Не, това ще оправя аз — додаде той (бе видял, че Кара Мустафа понечи да излезе). — А до довечера ще мина между всички войници, събрани в крепостта и под нея. Ще им кажа, ще ги помоля… Нека, който се усети болен, сам остави Видин по своя воля. Ако милее за онова, което трябва да опазим всинца.