Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Стой!

И като видя как пробягва уплаха по лицето на попа, Кара Фейзи продължи не тъй рязко:

— Не ми е приятел Пазвантоглу, излъгал те е. Вярно, преди три години му изпратих няколкостотин души войска. Не загдето ми е умилял. Ама Пазвантоглу се биеше против султана, против всички султанови псета. Защо да не му помогна, щом имаме един враг? Аз и сега ще помогна на Пазвантоглу. С това, че походът не ще се върне назад. Кое и как — моя работа! Но Пазвантоглу не ми е никакъв; нямам аз сговор с хора, що разпращат книги. Ако твоят господар би сторил добро на раята, защо са му потрябвали разни писма, а?

— Ами… нека тя знае отнапред какво ще получи от Пазвантоглу, за да се впрегне и помогне срещу султана.

— Това е то: да се впрегне! Ще я изпрегнете от султановото тегло и ще я впрегнете в Пазвантоглувото. Ей затуй са те, писмата; затуй казах, че не обичам писма.

— Едно не разбирам, Фейзи ага — удари напреко попът. — Нещо ще навреди ли на боя ни с Портата, дето селяните из Румелия ще настръхнат още повече срещу Селим хан? Пък и те, право да си кажем, вече видяха полза от кавгата между Пазвантоглу и Дивана: в цялото Подунаве не остана мъж без пушка — такова запомнило ли се е?

— Ей ги къде са мъжете с пушки! — посочи Кара Фейзи към стана. — Който иска да се бие с еничарите и султана, мястото му е в гората. Тук работата е чиста: каквото можем, ще вземем сами. Ако изтребим всички аги и кадии, везири и паши, ако сринем Стамбул и му дадем една ягма — защо тогаз някой си Пазвантоглу ще трябва да свали данъка от хората? Който е кадърен, сам да се отърве от данък!

Изглежда, главатарят считаше разговора за свършен; той бавно занавива свитъка.

— Не ще подпишеш, а? — опита още веднъж попът.

Кара Фейзи поклати глава.

Беше привечер — дружината тимареше конете си, за да потегли утре рано: при Гяур Имам дойде един, та го извика повторно при главатаря. Имал още нещо да му каже.

Ако попът познаваше Кара Фейзи по-отдавна, много неща и у Кара Фейзи, и в стана му щяха да го зачудят. Времето сякаш бе променило големия главатар — кого ли не променя времето?

Отминали бяха годините, когато Кара Фейзи шареше като вълк-единак из Румелия, осъмваше на Доспата, а замръкваше в Балкана, гонен от сляпата мъст. През ония години човек (дори най-старите от дружината) рядко го чуваше да проговори, пък проговореше ли — да каже повече от десетина думи накуп. През ония години Кара Фейзи сякаш не спеше и не спираше; блазнеше го, че няма село, което да не опустее по пътя му, че няма главатар, дето ще излезе да премери сили с него, че не се е родил султанов човек, който да го срещне и се прибере читав назад.

На пръсти се броят разбойниците, що биха се похвалили със славата на брезнишкото дьонме.

После дойде Котел — за обсадата на Котел главатарят никога по-късно не спомена. Така Кара Фейзи и не научи, че са го прогонили не котленци, а хайдушка дружина от трийсетина човека, която водеше някой си Първан. Така Кара Фейзи остана да вярва, че му бяха отнели победата котленските чираци, ковачи и джелепи. Но и то донякъде бе истина, защото цяла Румелия вярваше в същото: „Кара Фейзи отстъпил пред мирните хора!“ Можеше ли вече мина за шейтана, за бича в божията ръка?

Едва ли. Раната под лявата мишница… Спомняше си: из нея струеше кръв, както от всяка рана в живо месо. Дълго я кри от всички, а тя болеше и забра, както всяка рана, която цериш сам — нали иначе ще забележат. Наистина, дружината не я забеляза. Но главатарят знаеше за нея, знаеше, че и него лови куршум.

Месеци, след като избяга под Котел, той не миряса ни ден. Дружината сновеше като халтава от планина на планина, от поле в поле. Главатарят яздеше и яздеше напред, всеки ден още по-мършав, още по-тъмен.

Следваха го. Такова нещо е вярата: само много силният може с един замах да заживее без нея. А слабите се държат о вярата си, макар че е помръкнала; страх ги е без вяра.

Главатарят го долавяше. Бе убеден: трябва му една сполука — но сигурна, съвсем пълна, — за да прогони спомена за поражението на Кара Фейзи. Защото тези хора — стотиците, които бе откъснал завинаги от мирния живот и смразил на смърт с мирния човешки род, — те искаха да му повярват отново.

Преди Котел бе му се струвало, че стига да налети, и ще успее. Сега главатарят вече обмисляше, пресмяташе, предвиждаше, дебнеше. Кара Фейзи бе станал друг. Още по-страшен, защото не се осланяше на звездата си.

Новият Фейзи задаваше на Портата повече ядове от стария; той имаше съюзи и договори с други главатари, между стана му и разни горски поляни, проходи и села сновяха пратеници; той изслушваше и преговаряше, той знаеше всичко. За новия Фейзи размирието бе вече не безимен въртоп, в който едничко късметът ти може те опази. Днес главатарят си даваше сметка, че във въртопа швъка всякаква риба, че по-едрата изяжда по-дребната, че и размирието има свой закон.