Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Мръсна светлина се процеди през бялата ивица под облаците, изряза вляво напред стените на крепостта, подвижното море от глави, гърбове и ръце. Ударите на Ало паша вече попадаха сигурно; около коня му се струпваха кюрди с лица на хора, прекарали една нощ в ада.

По привичка смуши коня си напреде; все още се надяваше да събере и поведе своите кюрди. Когато предните им редове изригнаха безразборен вик:

— … топчиите на Хюсеин паша!

Мина време, докато Ало осъзнае чудовищния изход от последната битка за Видин. А през него време между двете войски — кюрди и сераскерови топчии — се отвори мегдан. Мъжете бяха се стъписали назад. Разбрали, че цяла нощ са секли свои.

Ало паша стигна челния ред на кюрдите. Усещаше, че ей сега ще падне; човек не може да надживее такава грешка, такъв позор. И изведнъж насреща, иззад тълпата опушени, кървави, озверени не по-малко от кюрдите топчии, израсна породистият жребец на Хюсеин капудан-паша. А на гърба му — окътан до носа в кюрка, който бе везала с ръцете си валиде-султан — сераскерът лично.

Това вече беше не по силите на Ало. Всичко, дето бе изтърпял от надменната глупост на сераскера, от долните му козни; всичко, дето имаше тепърва да изтърпи, дано прокара път за двайсетте хиляди кюрди, гладували и мръзнали под Видин, за да проредеят под ножа на шантавите Селимови низами — всичкото се сгъсти до безумие зад челото на Ало паша и изгърмя във вика му:

— Напред! Нека разплачем низамската им мамица!

Три години изминаха от голямата обсада на Видин, цели три. Отново нивята зеленееха пролет и жълтееха лете — видинската рая ореше и сееше срещу една пара на дюнюм земя. Във Видинско владееше измамен мир. Защо измамен — никой не би казал, дотолкова приличаше той на истински. Но българинът си знае, че многото добро не е на добро, и това му помага да проникне в неща, дълбоко скрити. Така на селянията бе достатъчно да забележи, че господарят ѝ с една ръка раздава грамоти за строеж на църкви, а с другата тика в хапуса християнския владика (заради някакво негово мнимо предателство), за да прозре сложната, уж неразгадаема игра на Пазвантоглу.

„На нас ли? — бе заключила раята още преди доста време. — Де да видим!“

Туй „Де да видим!“ не беше заплаха — какво ще стори раята на Пазвантоглу. Тя наистина само гледаше, правеше си сметки, не по-прости от неговите, чакаше.

Кой знае дали острото око на господаря съзираше някаква промяна във Видинско. Това например че в дружините му все по-рядко се срещаха видинлии. Нима случайно раята току реши, че много ѝ е домилял чифликът, и се прибра по селата си, но (но!) без да върне пушките и барута?

Може би Пазвантоглу взимаше тия дребни промени за естествен развой на нещата — за отлив на мирния човек към мирния живот. Макар че като на мъдър държавник трябваше да му е известно: истина бива най-често онова, което най-малко ти се ще.

Три години изтекоха от голямата обсада. За света те бяха години на Пазвантоглувото тържество.

Едно след друго Пазвантоглу отхвърли блестящи предложения: пашалъка Енишехир, пашалъка Карс, везирски сан. „Не и не! — отговаряше той. — Аз искам пашалъка Видин!“ „Видин не е, никога не е бил пашалък“ — възразяваше плахо Селим хан. „Щом Видин вече има паша, трябва да стане и пашалък!“ — невъзмутимо настояваше Пазвантоглу. Докато след още един поход Портата бе принудена да признае поражението си и провъзгласи Видин за пашалък, управляван от Осман Пазвантоглу, паша с три конски опашки.

Към тия преговори бяха насочени през последните години погледите на посланици и наблюдатели. Те пишеха през ден до своите дворове, докладваха, предричаха крайната победа на този „оглу“ (името на видинлията бе твърде сложно за тях).

През тези години и Пазвантоглу пишеше много: до Портата, до княза на Влахия, до немския император, до руския цар и до първия консул (новото звание на Бонапарт). Всички считаха това за доказателства, че Пазвантоглу иска да се възцари и основе нов владетелски дом — на видинските Пазвантоглу. Тъкмо то наостряше големите и малки сили: какво ли може да се очаква от една подмладена Турция?

Векове наред старият свят бе залагал върху ограничената нетърпимост на османците. Имаше неща, които един османец би свършил на всяка цена, и други — до които не би се докоснал на никаква цена; със столетия напред можеше да предвидиш пътя на Империята. А сега, на границата между две времена, бе се пръкнал османец — видинският отцепник, чиито стъпки бяха непредвидими. Колкото и странно, европейските владетели гледаха на Пазвантоглу като на един малък Бонапарт и за малко не станаха кривогледи — тъй двояха поглед между изток и запад, за да следят движенията на двамата самозванци.