Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Баща ти живееше като птица. Никаква болест не може да се залови за такива като него, всичко минава над тях. Знаех си…

— Трябваше да ми кажеш по-рано — раздразни го еднообразният ѝ припев. — Бих живял другояче…

Чу я как се засмя; познаваше тази ѝ усмивка — мъдра и горчива.

— Ти не можеш да живееш другояче — отговори Фатма. Знаех си, а все се надявах… Та ти заплати с лихва злото, което ѝ причини Алемдар Ибрахим; всеки гяурин на твоя земя царува… Ти им даде свободи, оръжие, днес за тебе се биха и победиха гяури… Би трябвало да бъде доволна…

„Майка ми ли е това? — попита се Осман с тревога. — Нима е възможно един просветен човек да вярва в отмъщението на мъртвите?“

— Не разсъждавай така — помоли я, — не си проста жена. За никаква мъст не става дума. Просто, случва се с мнозина. И без охтичави гяурки за баби. Тъй било писано…

„Осман ли е това? — дойде ред да се запита майката. — Той ли говори за предопределено страдание? Осман, който считаше, че държи в ръцете си бъдещето на Империята!“

Винаги беше намирала момчешка вярата му, че направлява хиляди човешки съдби; сега бе готова да даде какво не, за да го види отново самоуверен. За да не са разменили тия няколко думи в мрака.

— Няма нищо писано, знаеш го по-добре от мен. — Гласът ѝ прекъсваше. — Ще трябва да живееш по-разумно, това е всичко. Не си втълпявай лоши мисли през своя най-голям ден, Осман: днес Видин победи султана!

Той се усмихна, трогнат от безплодното ѝ желание да го изправи на нозе. Не по силите ѝ напън — под него прозираше ужасът на майката да не преживее своето дете.

— Защо се смееш? Не един охтичав е дочакал правнуци.

— Да. Не един.

Личеше си, че той много иска да прекъсне разговора. И още нещо: че двама мислят за онази, която не бе дочакала дори внук. Заради същата охтика.

Оттогава много работи се промениха в къщата на Мустафа паша сокак. Преди всичко почти всяка заран, преди Пазвантоглу да излезе из селямлъка, там идеше Ламбро. Бог знае с какво лекуваше господаря, но господарят не получи нов пристъп цели три години. Само треската (тази тънка заплаха, която му напомняше за охтиката всяка привечер) не отстъпи пред церовете на Ламбро.

Пазвантоглу я чакаше, а всичко у него ѝ се противеше — това чувство познава силният и деен човек: досадата, че у самия тебе живее враг, когото не можеш да пребориш.

Противеше се и Осман: той така подреждаше делата си, та тъкмо привечер да бъде най-зает в разговорни срещи. Точно посред тях усещаше как го налита треската. Мислите му се разбягваха като подгонени, целият се сгърчваше от студ, та трябваше велики усилия, за да се завлече дома, без да познаят какво му е. А дома се сриваше на миндера, тръпнеше и се тресеше, докато Фатма трупаше отгоре му завивка върху завивка.

И този есенен ден Пазвантоглу беше се насилял да не мисли за треската. Прие вестители и пратеници; разпореди Еминджика да нападнел остатъците от войската на Плесли Мехмед в Никопол; излезе да огледа Мустафа паша табия. Тя беше над сами реката, а му донесоха, че есенните води се вдигнали тъй високо, та през зида ѝ сълзяло.

Огледът свърши, но господарят продължаваше да стои на табията. Свечеряваше се, над мътните води вееше резлив ветрец с мирис на изпрано. Пазвантоглу бе подложил чело на тоя ветрец; искаше да вярва, че хладът ще надделее тазвечерната треска.

А тя идеше. Уж заслушан в думите на Манаф Ибрахим (който разправяше за последните вълнения в Белградския пашалък и за опасността от тях), Пазвантоглу усети как треската го троши и гази, как нозете му сякаш залепват о плочника. Боеше се да мръдне (твърде късно, трябваше да си е отишъл досега!); би разкрил пред Манаф Ибрахим слабостта си. Замаян от напрежението да се удържи, Пазвантоглу процеди:

— Всичко това ще обмислим, Ибрахим бинбаши, утре заран. А сега си върви. И нареди никой да не ме търси.

— Ще простинеш! Вечерите са още студени.

„Няма!“ — искаше да рече с туй движение, което му струва много. И пак вторачи поглед в Дунава.

Манаф Ибрахим се обърна още веднъж, та го изгледа, преди да заслиза. Страшно сам, съвсем дребен му се стори господарят, облегнат на крепостния зид.

Еничаринът въздъхна, без да знае точно защо; малко разбираше Манаф Ибрахим от човешки съдби и още по-малко — от съдбата на един господар. Но самотната сянка на Пазвантоглу го преследва чак докато влезе в къшлата, докато шумна войнишка реч и мирис на овча чорба не я пропъдиха.

Дълго стоя Пазвантоглу на Мустафа паша табия. Чинеше му се, че сумракът никога не е траял толкова. Вече не се взираше във вълните (от бързия им бяг му се зави свят). Само рой мисли се бъхтеха зад трескавото чело, безчет въпроси.