Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Беше млад човек, светлолик и рус. По миглите и светлия перчем бе полепнал скрежец; той се топеше, та сините очи изглеждаха просълзени.

Непознатият все още стоеше (никой не бе го поканил да седне) и въртеше в ръце самурения си калпак. Тия ръце събудиха подозрение у Иван: тесни, невиждано бели, с гледани нокти — такава ръка няма никой купец по двете страни на Дунава.

— Ти не си купец — по-рязко, отколкото искаше, каза Замбин. — Какво те носи в къщата ми по среднощ?

— Моля за извинение — окопитен отговори непознатият. — Зная, че е неуместно да ви безпокоя по това време. Но работата, по която съм тук, не е за светло.

— Каква е тя?

— Бих молил да ме представите на негово преосвещенство врачанския владика. Съвсем тайно. Добре ще е, ако никой не научи, че съм във Враца.

„Глупава история!“ — Иван бе раздразнен от превъзходството в гласа на непознатия, от това, че бе преминал на „вие“ — нещо неприсъщо за в Румелия.

— Бихте ли (постара се да му подражава) ми обяснили в какво се състои помощта, която искате от мен? И за каква тайна говорите? Стражата ви е видяла.

— Аз имам берат — отвърна непознатият и изтегли из пояса си дълъг свитък в кожен калъф. — Аз съм търговец, това знае стражата. Вашето име не съм произнесъл, давам ви дума.

— Откога негово преосвещенство се занимава с търговски дела? — попита Замбин.

Непознатият го ядосваше с недомлъвките си.

— Не е въпрос до търговия… — колебливо изговори той. — Нося поздрави на владиката от Молдова.

— А защо никой не бива да узнае, че му носите поздрави?

Зачервено от топлината след мраза, лицето на госта съвсем пламна. Предизвикателно изгледа той Замбина:

— Това разпит ли е?

Иван усети неудобство: някой бе потърсил от него подслон и подкрепа, не беше го обидил с нищо, а той се впусна да разпитва и изобличава.

— Седнете, моля ви! — покани госта си. И продължи: — Не бих ви задавал въпроси, ако негово преосвещенство беше във Враца. Но Софроний го няма. Говорят, прехвърлили се във Влахия, но и това е слух.

С удоволствие забеляза как онзи се сепна. Очевидно не само поздрави бе имал да предаде на владиката, а нещо по-важно, много важно. Досети се по дългото мълчание, което последва.

— Е? — прекъсна размисъла на госта си Замбин.

— Да… — проточи онзи, без да вдигне очи.

И след малко, срещайки изпитателния поглед на Замбин, се засмя неопределено:

— Няма що… Проиграх.

Призна си и пак млъкна.

— Вероятно ще намерите и този ми въпрос нелеп, но нелепо е всичко, което става тази нощ в дома ми: защо не ми откриете за какво ви трябваше Софроний?

— Много ви моля, оставете ми време да размисля. Аз не разполагам с правото да подаря или откажа доверие. — И непознатият повтори: — Моля, не се обиждайте!

„Да, досещам се — помисли Иван. — Той е изпратен с тайна заръка до Софрония. Не го намери, та трябва на място да реши дали да се облегне другиму, на съвсем непознат. Но кой ли го е проводил и за какво?…“

— Ще се наложи — поде непознатият — да поговорим с вас за онова, което смятах да уредя с владиката.

Младежът изглеждаше страшно развълнуван, като човек пред решаващ изпит.

— Не бойте се! — успокои го Замбин. — Ако не успея да ви бъда полезен, то и с нищо не ще навредя на делото, дето ви е довело във Враца.

— Не се боя. Но тежко е да разкриваш тайна, която не е твоя…

— Слушам ви — облакъти се насреща му Замбин. — И не се вълнувайте толкоз: нерядко именно случайността води до успешен изход. Та? Какво трябваше да узнаете от Софроний?

— Софрония аз познавам колкото вас — заяви непознатият. — Просто ония, които ме изпратиха, се надяват, че един православен духовник не ще остане глух за гласа ни…

— Чий глас?

— Нека говорим направо: аз съм русин.

— Почти отгатнах. Българският ви език е… необичаен.

— Учих го усилено, но доста набързо. Половин година прекарах в Молдова, между бежанците от Тракия. После се упътих насам. Можете да си представите през какви премеждия минах.

— Мога. То е било след новата несполука на сераскера под Видин, нали? — премина на руски Замбин и се зарадва от почтителната изненада, с която гостът го измери.

— Да, точно така — потвърди русинът, — областта до Търново и Габрово е наводнена от разпасани шайки. Войската мародерствува не по-зле от самите разбойници. Бях в Плевен, в някакъв хан, когато узнах за страшната участ на Габрово. Опожарено е до дъно, навярно знаете.

— Това е стара вест. Сераскерът на последния поход срещу Видин изтегли част от войската си през Шипка и разсипа Габрово на минаване.