Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Софроний май не прикри изненадата си при тия думи. Не друг, ами руският цар, покровителят на Влашко и Молдова, дето наскоро предложи на Селим хан войска против Видин, ще вземе сега да помага на бунтовника!

— От това по-хубаво няма — рече още по-неопределено Софроний. — Застане ли зад нас Русия, свършено е със султана.

— Така… — процеди замислено господарят.

Някакво подозрение за миг светна в погледа му: не се ли съгласяваше твърде бързо владиката?

— Стига Русия веднъж да разбере, че във Видинско раята добрува, че християните имат опора в Пазвантоглу, тя ще ни протегне ръка.

Този път Софроний не отвърна. Бе започнал да разбира накъде бие работата; предусещаше, че от него нещо ще искат срещу щедрата плата.

— Ние трябва да създадем у руския цар такава увереност и му докажем, че зад мене стоят християните в Румелия.

— Няма да повярва! — неочаквано твърдо отсече Софроний.

Добри се слиса: тъй ли се говори на Пазвантоглу? Но сега със Софроний бе станало едно от ония превращения, които винаги караха Добри да му се възхищава: свитият треперлив поп изглеждаше готов веднага да приеме мъченичество и прати по дявола всичко, дето години бе изграждал търпеливо.

Тясното, изхабено Софрониево лице стоеше открито и някак вдъхновено срещу господаря, като че то предизвикваше.

— Няма ли да повярва?… — проточи Пазвантоглу. — Ще повярва!

Това пък изрече с надигаща се заплаха, а Добри се питаше против кого е насочена тя: дали срещу царя, или Софрония.

— Ще повярва, щом заедно с моето писмо му изпратим и твое.

„Леле, втасахме я!“ — уплаши се не на шега Добри. В този миг му стана ясно, че Пазвантоглу е изпипал и тяхната работа, както всички други: да се сглоби като чарк. Софроний беше едно колелце от този чарк, което не можеше да не се завърти под пръстите на майстора.

Ами, колелце! На Добри бе достатъчно да погледне владиката, за да заключи, че двамата навярно ще оставят кости във Видин.

„Прихванаха го!“ — каза си ужасен послушникът. От опит знаеше, че в един от хилядите случаи, когато над Софрония надвиснеше опасност, той най-ненадейно не се огъваше, та да прелети над главата му, ами се изправяше срещу ѝ с равнодушието на ония, които вървят насън.

Отговорът на Софроний го тресна като гръм:

— Писма от името на видинските християни аз не мога да подписвам, твоя милост. Аз не съм никакъв във Видин.

— От днес ти изпълняваш службата видински владика, казах вече.

Пазвантоглу дотолкова не бе се надявал на отпор, че не овладя гласа си.

— Мене може да постави само патрикът, за църквата ни аз съм във Видин незаконно.

С все по-необуздан гняв Пазвантоглу отметна тежкия халат и се изправи. „Сега ще извика да ни натикат в хапуса!“ — мина през ума на Добри; ястребовото лице насреща им не вещаеше нищо хубаво. Но преди да проговори, видинският господар направи няколко крачки из одаята и подхвърли гърбом:

— Щом твоя светост е незаконно във Видин, никой не ще ми се сърди, ако с един погазил закона архиерей се случи нещо. Нали?

Обърна се и сякаш закова двамата гяури с очи. Но Добри забеляза, че в тия очи няма жестока решителност. Точно сега следата от умора прерасте в отчаяна умора, в болка. Тя стъписа Софрония повече от заплахите, накара го да издума почти топло, сякаш загрижен за съдбата на отцепника:

— Веднъж — Григорий; половин година подир него — Софроний. Така ли твоя милост ще увери царя, че при теб християните живеели свободно?

Отговор не последва. Май за първи път Пазвантоглу не намери отговор.

Той пак се отпусна в дълбокия си стол и зиморничаво се заогръща в халата.

Мълчеше и Софроний, но в мълчанието си сам долови тъй много тържество, та просто се засрами: стори му се, че е ударил сакат.

— Ето какво мисля аз, твоя милост — подхвана, вече непитан, Софроний. — Аз направих за властта ти каквото мога: не оставих Видин без владика. След убийството на Григория православните владетели биха те обвинили в насилие над вярата ни. Ние им затиснахме устата; ще служа във Видин. Но повече не искай от мен, твоя милост, сам нямаш полза светът да си рече, че ме насиляш.

„Аферим, отче Софроние! — помисли Добри. — Нека най-сетне разберат, че разполагат с живота, но не и със съвестта ни! И ние вече нещо значим, ще трябва да турят и нас в сметките си…“

Когато Добри отново погледна видинския господар, сякаш на негово място седеше друг човек. Пазвантоглу като да беше се смалил. Нямаше я господарската студенина; надчовешкото самообладание. Бяха отстъпили на проста изнемога.