Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Та какво беше? — Един кон и едно дете…

Не по-малко от трийсет години (спомняше си, докато копитата отмерваха пътя му) тогава не беше още никакъв Фейзи. Работеше ратайче.

Вдигна лице, за да усети по-пълно вятъра, да обхване с очи небето. Бяг, вятър, небе… Радваше им се, макар от двайсетина години да знаеше само това. Но някъде у него пак оставаше тънка тиня от ратайските дни.

Едно дете береше съчки из бейската кория, а къпиново вреже стържеше босите му нозе; плевеше житата и мръзнеше, мокро от предразсветна роса; събираше класове подир жетварите, а лятно слънце пареше до несвяст темето му; водеше воловете, докато баща му с псувни и клетви натискаше палешника в бейската земя.

Да, това беше — то бе се запазило най-ясно: оранта.

Зад воловете, като че също впрегнат, пристъпва старият, чер, жилест, сух. И четирите — орач, добичета, рало — изглеждат вкоренени в угарта. Затънали до глезени, спънати, отдадени на усилието: крачка нататък, съвсем малка крачка.

За детето такова усилие е чуждо — не го усеща в мишците си, гладни за бяг и бързина; със земята го свързва само едно въже. (Но въжето — за ярема, яремът за воловете, а те — за ралото и баща му.) Детето го опъва като струна, дано някак изкорени четиримата подире, за да юрнат по хълма. Надолу, напред!…

А въжето не го пуска. То здраво държи впряга о детето, а нему се струва, че влачи подире си не орач и волове, ами цялата аргатска мъка. И се плаши, страх го е, че до ден ще врасне в земята, както баща си — за цял един живот. Тогаз не ще има никакво напред, никакъв бяг и вятър, защото на този свят трябват аргати като баща му: черни, жилави и сухи.

Помнеше още този страх. Помнеше и кога го усети да отстъпва, изместен от нещо незнайно.

Беше пак есен. Софийският еничар пак дойде в чифлика си да оправя сметки с аргатите. Някъде във върволицата беше момчето; бе поискало да види бея.

Той пристигна към обяд. Подире му яхаше бейовият син — три-четиринайсетгодишен, а вече еничар — на гледан, червеникав жребец. От този жребец не можа да откъсне очи момчето, защото за първи път виждаше какво е то красота.

Мислеше си (по-скоро — усещаше), че конят не е като нищо друго в аргатския свят; конят не би затънал в угар, не би се затътрал с мъка, бавно, на малки крачки; какво струва на един кон да се оттласне от земята, да скъса поводите и полети? Това се мяркаше в ума на десетгодишния аргатин, та често го отпъждаха от яхъра; само се мотаеше около конете и пречеше.

А тогава, в есенното пладне, никой не изгони момчето. До насита се нагледа то на невиждания жребец. Много коне видя отпосле, най-хубавите взе за свои, а все му се чинеше, че никой не е равен на онзи — първия невпряган кон, който бе видял.

Беят и хората му бяха яздили часове. Добичетата лъщяха потни. Всеки гост току завря по юзда в ръцете на първия аргатин — да разстъпят конете. Бейският син скочи от седлото последен. Огледа господарски кръга селяни и изведнъж спря очи върху момчето. Навярно бе го притеглило задъханото очакване на малкия.

— Ей ти! — кимна му… — Поеми ата!

Държеше за юзда най-хубавия кон под слънцето; часове наред щеше да го развежда и чеше, да усеща отблизо потната топлина на лъскавия му хълбок, да се взира в тъжната дълбочина голямото кадифено конско око.

Не се помнеше от щастие. Всичко наоколо — кресливият господар, който ругаеше гавази и слуги; още по-кресливите слуги, дето разблъскваха аргатите да отстъпят зад кантара; писарят, що обаждаше из цяло гърло кой какво имал да взема и дава; селяните — всичко изчезна. Останаха конят и момчето.

Дълги часове то го развежда, подсушава и чеса червената му кожа; много по-дълго, отколкото трябваше. Искаше да усеща миг повече близостта на прекрасното животно, непознало оран и впряг — бавната мъка на труда.

Вече привечер го поведе на водопой, водеше го съкровено и тържествено между плетовете, накрай село. Докато Конят издуваше ноздри, та отдуха прахулинки и тревици от чешмяното корито, докато потопи бърни и засмука на едри, бавни глътки и пръхтеше от доволство, момчето бе застинало до него. Не смееше да смути царя на всички коне. То не се питаше защо и кой е отсъдил бейското синче да притежава такъв кон, а то — аргатчето — само да го чеше и пои; не страдаше, загдето някой така я е подредил, та всичко прекрасно да отминава живота на безчет хора; не мечтаеше някога и то да прехвърли крак над седлото на такъв един кон — тия въпроси дойдоха много по-късно и навярно тъкмо те направиха от слаковското аргатче Кара Фейзи. През онзи час момчето само се грееше на неочакваното си щастие.