Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Четвърти ден поход. Тук за първи път преминаваше размирна войска; тук раята не беше патила от кърджалии. Селата нямаха шарамполи, стража и кули; градовете разтваряха претъпкани чаршии и кафенета, където градските сеймени спокойно сърбаха кафе.

Бюлюците, които главатарят изпращаше обратно към стана в Странджа, не смогваха да отнесат товарите злато и стока — такава плячка дружината не помнеше. Едирне се откупи с триста кесии пари; другаде нема време за пазарлък, кърджалиите претръскваха набързо, къде с клане, къде — без. Все по-зъбати ставаха Карафейзиевите, по-настървени и алчни, сбъдваше се обещанието на главатаря — големият поход носеше чисто злато. А какво ли щеше да бъде в Стамбул?

Стамбул, Стамбул… — сякаш пет хиляди по четири копита отмерваха пътя, по който не бе минал никой завоевател след победата на Мехмед Завоевателя, върху който не стъпи Осман Пазвантоглу.

Само един, дето яздеше триста аршина напред, усещаше в това ликуване тънка, горчива жилка. Предчувствие, казват.

Стамбул изникна пред очите му в едно пролетно пладне. Бяха яздили през Голямо и Малко Чекмедже, покрай дълбоките заливи, врязани в сушата от Мраморно море. През дивно богати села, които приличаха на градини, през поля, където пролетната зеленина бе неповторимо ярка. Личеше си, че тук, пред прага на Стамбул, земята бе скупчила всичката си хубост, та да подготви пътника за гледката на великия град.

Дружината тълкуваше тукашните красоти посвоему: пълни хамбари и пълни кесии, читави села и непокътнати чаршии. Тя също празнуваше и още как — нали напоследък Горна Тракия даваше мършава плячка заради разните там шарамполи и хендеци.

Тъкмо при този поход — в урбулешкия грабеж и алчност — Кара Фейзи за първи път усети дружината отделно от себе си. Стръвта, с която разбойниците плячкосваха, товареха и отпращаха към стана в Странджа купища имане, го отчуждаваше, будеше у него отегчена отврата. Какво искаше от тях — да чувствуват, че походът на пет хиляди разбойници към Стамбул е събитие единствено, че има нещо тревожно в тази надхвърлила себе си разбойнишка мощ?

Не ги спря — не би бил прав. Той беше тръгнал за едно, а те — за друго. Така, а? — За друго. Ще рече, престанаха да бъдат слети в един пестник големият главатар и хилядите разбойници из Румелия. Откога, защо? Дали не затуй че те течеха подире му без милост и предчувствие, стоварили всяка отговорност на негов гръб?

Яздеше триста аршина напред, а му се стори, че разстоянието между него и дружината нараства с часове; жалеше, дето не е тръгнал сам в този поход, за да не го мърси и спъва глутницата.

А Стамбул израсте пред очите му към пладне. Над зелените вълни на житата, над сините вълни на залива изплуваха полека стамбулските кули — една след друга, като стари, забравени на котва кораби. Отпусна юздите на коня. Искаше му се този миг да трае дни. Срещата със Стамбул — среща на стихията с вечността…

Чуваше зад гърба си припрян тропот и нестроен вик. Знаеше си, сега дружината се пръска в дълга верига, както при боя за всеки град. Подсмя се: „Туй не е град, а Стамбул… Завалии!“

Пусна коня през житата към един хълм, искаше да види Стамбул цял.

Отвисоко крепостта изглеждаше, както не бе си я представял в никой сън — незнайно грамадна, тежка, като част от мирозданието. Подпираха небето четвъртитите ѝ кули, а вратите ѝ бяха затворени.

Ония, дето бяха наблизо, го видяха как присяда до коня и опира ръце върху колени, загледан в стамбулската стена.

Сега забеляза, че основата ѝ е пъстра. Върху вековната сивота жълтееха и аленееха мънички петна — бежански чергила. Раята на Долна Тракия бе потърсила спасение в столицата, но отдавна в Стамбул нямаше място не за човек, ами за яйце. Бежанските катуни лепнеха о крепостта, сякаш това им даваше опора срещу размирието.

Дружината се пръсна далеко встрани — може би продължаваше да се надява на заповед за юруш. Или просто всеки от петте хиляди сам за себе си бе захласнат в Стамбул и мислеше онова, което Кара Фейзи вярваше, че мисли единствен. На главатаря те се сториха нищожно малко — шепа хора, разпилени сред зеленината, мравчици в подножието на вечността. С тази войска ли бе тръгнал срещу нейния град?

Когато даде знак бюлюкбашиите да дойдат, боеше се: да не му се изсмеят в лицето: „Кому си разправял, че отиваме срещу Стамбул?“ Той още не знаеше какво ще разпореди, усещаше само, че трябва.

— До довечера ще дадем юруш на катуните! Да не остане жив човек отсам стената! Нека видим дали Стамбул ще отпъне врати! — заповяда той, неочаквано и за себе си.