Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Към колко саби води Кара Фейзи? — попита го султанът.

— Десет хиляди навярно — излъга началникът.

— Десет хиляди… — повтори султанът. — Нека!

Еничарят преглътна. Недоумяваше, види се, защо нека.

— Е, а после? Какво ще стане после?

Не му отговориха, не бяха Кара Фейзи, та да знаят.

— Нищо няма да стане — с неподозирана стръв рече Селим. — Нищо не може да стане. Колко смешно е, че не го разбират тия десет хиляди гладници, събрани от кол и въже! Ще ги оставим да се навилнеят — не ще запалят повече от онова, което запалиха тая вечер. Ще ги оставим да изгазят житата на Долна Тракия, да изколят бежанците — и без това те тежат на Стамбул. А после?

У султана имаше не само решителност (на която Челеби Мехмед не смееше да се надява), а жестоко злорадство, неподправена омраза. Размирието при първия си допир със Селим хан го беше преобразило; Селим хан през тази нощ бе понесен от въртопа. Сега и той изпитваше всички ярки страсти, които увлякоха в метежа безброй мъже: жажда за унищожение и воля за победа, желание да се наложи над няколко хиляди самонадеяни голтаци, смутили дрямката на Стамбул.

— За колко дни има хляб в града? — обърна се към Челеби Мехмед.

— Поне за месец. А през този месец ще докараме от Батум или Акерман. Не биха ни отказали помощ и русите — те се боят от един наш мир с Бонапарт.

— Ще рече, всичко е наред. Стамбул ще затвори вратите си към сушата за месец или три. Никакъв знак за преговори, никакво внимание към гадовете! Стамбул не може да слезе до някакъв разбойнишки главатар.

Засмя се беззвучно, с непривичен, зъл смях.

— Знаеш ли на какво ме е смях, Челеби?

— Не.

— На Фейзиевата простотия. Той е чувал, че Стамбул едва удържа ненавистта си срещу мен. Ако не беше толкова прост (ако под Стамбул стоеше Пазвантоглу например), той би преминал Долна Тракия, без да палне нито съчка, без да извади нож. А тук, под Стамбул, би обявил на гражданите, че иде да ги отърве от Селим хан и противните на вярата нови закони. Представяш ли си какво ставаше с нас?

Преди да отговори, Челеби Мехмед хвърли око към началника на Едирне капусу. Как можеше Селим хан да изпуска такива думи пред еничар! Но се сети, че една от най-опасните черти на султана бе тъкмо тази безпощадна прямота.

— Тогава ние с тебе щяхме да умрем още тази нощ — продължи невъзмутимо Селим. — Но Пазвантоглу се бои да остави Видин, а Кара Фейзи е твърде прост, за да се преструва. Той знае своето: палеж, клане! Точно то ще залости вратите на Стамбул, стамбуллии ще пазят не властта ми, а себе си, своите деца и дюкяни. Мислиш ли, че само ние двама наблюдаваме пожарищата на Тракия?

— Султанъм — плахо се обади началникът, — след салханата при Едирне капусу нашите видели как някакъв хаирсъзин заковал една книга на вратата. Ще пратиш ли да я донесем?

— Книга? — стрелна го Селим. — Нека си стои! Чул е гадът, ама недоразбрал: че нападателят, поставя условия на обсадените… Само трябваше да ги обяви преди клането и палежа? Сега е късно.

— Колко добре, че е вече късно за думи!

В предразсветния сумрак тежките стени на Стамбул се изрязваха черно. Виждаше ги вече не само всяка сутрин, не само ги гледаше по цели дни и долавяше дори в непрогледната тъмнина на летните нощи — те сякаш съществуваха и в съня му, напомняха своята неотместима тежест, мълчаливата си победа. Вече все по-често сядаше гърбом към града, за да не е пред очите му стамбулската крепост — граница на стихията.

Втори месец стояха под Стамбул.

На бюлюци, на бюлюци Карафейзиевите вършееха Долна Тракия. Такава плячка не знаеше дори дружината на Кара Фейзи, затуй препускаше без умора. Грабеха, втори месец, а богатството като че извираше из тази земя.

Би могъл да държи охраната си не два, а дванайсет месеца под Стамбул, не ще им втръсне. Но отгатваха ли те какво струват на главатаря тия два месеца?

Чинеше му се, че за петдесетина дни е остарял с десетилетие, макар из Тракия да продължаваха слуховете, че времето отминавало покрай Кара Фейзи, без да го закача. Някога то бе чиста истина — огънят, който разнасяше Кара Фейзи, сякаш бе стапял годините. Но откакто големият главатар опря пред Стамбул, усещаше как тоя огън неотклонно изстива.

Почувствува някакъв хлад още когато насреща му се изправи градът; сепна го великото безразличие на Стамбул към смъртта на хиляди бежанци. Опасността, която заплашваше Кара Фейзи и делото му, отначало нямаше определени черти, бе разлата, мъглива. Трябваше да минат два месеца, за да се избистри в признание; главатарят си призна, че на този свят има нещо по-непреодолимо от дивия устрем към разплата.