Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Величието.

То не бе свързано със Селим хан или Високата порта; беше трупано хилядолетия върху двата бряга на две земи, на две морета. Безброй щастливци или несретници са търсили път към този единствен на света град, за да намерят там великолепен отдих или сполука; векове наред в Константинопол — Цариград — Стамбул се е раждал майстор от майстора, писач от писача, държавник от държавника, моряк от моряка и през тия десетки поколения могъщо се е набирал опитът на майстори, писачи, държавници и моряци; векове наред далечни страни са изсипвали върху кръстопътя между Изток и Запад каймака на богатството, на хората си — щом строител или занаятчия намереше родината си тясна за своя размах, потегляше към столицата на вечната красота, за да построи, извае или измайстори там най-великата си творба; векове наред царе и крале са отпращали натам кервани скъпоценности, за да си купят приятелството на константинополските или стамбулските владетели — който държеше Константинопол, решаваше съдбата на стария свят.

Този град никога и никъде не ще се повтори.

Какви не народи са утаявали тук пласт пленници, роби или завоеватели; времето отмивало всеки девет от десет, отнасяло из Константинопол войскари и неудачници, проповедници и купци. А онова, което оставало, се наслоило плътно върху прастарата му, измита до камъка земя, за да легне в огромната постройка на града. Така на бреговете на Пролива бе израснало величието без нищо общо със Селим хан III и Високата порта.

Кара Фейзи стигна Стамбул; искаше да удари последното убежище на Селим хан. Но се случи тъй, че столица на Селим хан бе Стамбул, а Стамбул не принадлежеше на Селим. Какво желаеше Кара Фейзи: да отнеме някому нещо, дето никога не е притежавал?

Е, това вече не е по силите и на господа.

Разбра го още в началото на боевете под Стамбул. Просто усети, че запира. Всичко течеше уж постарому; уж всичко продължаваше да се движи, а Кара Фейзи знаеше, че вече е спрял; пред него бе опасната граница — Стамбулската стена.

Кара Фейзи не беше чел и учил, за Селим или Пазвантоглу той си оставаше тъмен шоп. Но Кара Фейзи води две десетилетия смутното време, та узна, че размирието е като вихъра. Вихърът може да те ослепи и събори с шепа пепел, защото е вдигнал тази пепел отдалеко, носил я е с все по-бърза ярост дни и нощи, докато всяка прашинка се превърне в игла и всяко сухо листо — в острие. Но застане ли на пътя му преграда, вихърът запира. И спуска върху земята вече не игли и не острия — просто малка купчинка смет.

Туй си мислеше сега Кара Фейзи, щом погледнеше своята дружина: шепа боклук, изсипана от вихъра под стамбулските стени.

Да би останало нему — ако беше сам, — отдавна би се махнал. Като вълк-единак, попаднал на твърде висок плет. Но хилядите мъже, заети с мъст и алчност, бяха поели този път заради него, подир него. За тях едва ли важеше, че главатарят е спечелил под Стамбул още една — крайната — горчива истина към всички други аргатски и разбойнишки горчиви истини. С тези хиляди мъже Кара Фейзи трябваше да се разплати, ако искаше да опази своето име.

И той се разплащаше — продължаваше да стои под Стамбул, макар всеки ден, прекаран тук, да лягаше като година върху плещите му; макар всеки ден да отнасяше частица от вярата на главатаря в себе си и в тържеството на стихията.

През всичките тия петдесетина дни Стамбул не показа с нищо, че забелязва новия вид буболечки, плъзнали в подножието му. Камарите изклани бежанци се слегнаха в смрадлива леш; лешта се озъби бяло в купища кокали, върху които вечерният ветрец откъм Пролива развяваше отънели дрипи. Зеленото море на житата посивя — кърджалийските коне утъпкаха като харман Долна Тракия; линееха с всяка вечер пожарите — не достигаше храна и за огъня. Докъдето поглед спира, не се мяркаше жива душа; раята ще намери винаги къде да се свре, дори да превърнеш земята в излъскана тепсия.

А Стамбул през тия петдесетина дни остана същият. Все така безучастно стърчеха стените му, все така заклонени тежеха кованите врати, а от тях ветровете отдавна бяха изтръгнали една книга — думата на Кара Фейзи. Призори, по пладне и привечер главатарят можеше да види как по кулите се сменя стража; едничките стамбуллии, които главатарят видя за два безкрайни месеца.

Вече почти я чакаше — смяната на стражите; измършавял, отпуснат, Кара Фейзи с часове седеше, втренчен в крепостта, сякаш не успяваше да изчерпи всички мисли, които Стамбул му натрапи.