Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Ами ако ги отпъне? — Бюлюкбашията сякаш се страхуваше от това.

— Тогава ще мислим. Друго: няколко бюлюка да се пръснат. Ще палим! Наред. Минете под огън всичко, докъдето се вижда от стамбулските стени. Нека ни се порадва Селим хан!

— Да се радва! — отекнаха десетина гласове, вече без плахост.

— Трето — продължи все по-остро той. — След боя при катуните един от вас ще закове ей туй върху Едирне капусу! Нашата дума до Селим хан.

Пое я един стар бюлюкбашия, тръгнал с Кара Фейзи още от Брезник. Погледна питащо главатаря: „Какво е това?“

— Писмото — отговори му Кара Фейзи, — що донесе от Пазвантоглу Гяур Имам преди три години.

— Че ти нали не подписа?

— Не подписах. Но Пазвантоглу все пак го разпрати из дяла Румелия като дума на Кара Фейзи. Едно ми попадна — ето го.

Късно през нощта си легна край огъня — различен от всички досегашни разбойнишки огньове; различна от всички досегашни разбойнишки нощи нощ. Миришеше на море — мирис, който не познаваше до днес; на изгазено зелено жито — този мирис пък бе забравил, защото из Горна Тракия хората не сееха вече години; на изгоряло — бюлюците бяха успели да палнат най-близките села, далеко на север един след друг блясваха нови пожари. Във всички тия миризми още не беше се вмесила (от утре щеше да усети и нея) миризмата на леш, оставен под слънцето. За не повече от три часа Карафейзиевите минаха под нож бежанските катуни.

По време на клането и след него вратите на Стамбул останаха залостени. Пред тях се купчеха с писък стотици бежанци; надяваха се, изглежда, че стражата ще ги съжали и пропусне. Точно там, пред вратите, лежеше сега най-сплъстена камара леш.

Стените бяха мълчали, макар по тях да се мяркаше стража, и то немалко. По някой се надвесваше отгоре като господар, дето гледа бой между копоите си. Какво искаше да каже Стамбул с господарското си безразличие към хилядите бежанци?

„Ами че същото, което е казвал открай време, щом става дума за рая! — размисляше Кара Фейзи, уморен от злобата, набрана през този ден. — Кога на Стамбул е влизало в работа колцина от нас ще бъдат изклани и колцина одрани живи?“

Днес тази стара истина потресе него, страшилището Кара Фейзи. Беше налитал стотици села; бе виждал как срещу му се хвърлят хора с голи ръце, дано спечелят миг живот за някое дете, за баща или сестра. Без да съзнава, сам носеше вярата в някаква обща за всички човещина, сам беше ѝ се надявал, откак проумя, че и той е уязвим. Затуй днешното зрелище не му даваше мира, натрапваше му своята грозота. Равнодушието, с което Стамбул отстъпваше на Фейзи всичко извън стените си — жита, села, хора, — тревожеше разбойника повече от всякакви битки.

„Ще видим! — бе последното, което помисли, преди да заспи под крайморското небе. — Ще остана тук и месец, и три, ако трябва, но ще накарам Селим хан да се пазари! Аз ще съм го накарал, брезнишкото дьонме…“

Кара Фейзи не угаждаше, че оня, когото споменава в мислите си, е толкова близо. Високо в кулата над Едирне капусу Селим хан III бе дошъл на среща с размирието.

Дойде предрешен — вече все по-често му се случваше да преминава през града под чуждо лице. Гражданите пишеха на Селимова сметка неуспехите в борбата срещу Видин, разорението на Румелия, нечуваната скъпотия в Стамбул. По улиците, на пристанището и най-вече из еничарските къшли вървяха мръсни слухове: Селим хан приел тайно гяурска вяра, ходел да спи при някаква гяурка (случайно ли до днес не взе жена?), пиел по цели нощи с френци и ляхи, направил съюз с русите. Никой не мислеше да провери такъв един слух; петнайсетте години власт бяха достатъчно свидетелство против Селим. Застрашително негодуваше мюсюлманството срещу малокръвния си халиф. Нощта беше тъмна. Султанът вървеше из пустите улици; стараеше се да долови зад слепите прозорци какви думи изричат поданиците му, какви страхове им тежат. Смяташе ли Стамбул (за Стамбул не само Кара Фейзи, но и самият султан си мислеше като за нещо никому неподчинено, могъщо, устойчиво и коварно) да отвори вратите си на размирието, или да приеме бой? Какво бе противопоставил Стамбул на метежа? Еничарството? Еснафите? Низама?

Стамбул мълчеше. Селим хан горчиво се беше убедил, че няма власт над него. Стамбул живееше свой живот — вечен въпреки умората, твърде голям, за да го тревожат човешките победи и поражения. Селим хан донякъде му се доверяваше: последните години доказаха, че Стамбул знае повече от султана си.

С тия мисли се изкачи в кулата над Едирне капусу. Бе дошъл без свита, с трима пейкове и с Челеби Мехмед, най-стария си съветник.