Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Ще рече, Кара Фейзи, който изкла хиляди роби, облекчи ония роби, дето не изкла.

Бе тръгнал да мъсти заради аргатската мъка. Намаля ли от туй мъката на аргатите? „Да! — отговаряше си. — Откак почна размирието, няма чифликчия, дето не трепери от слугите си. Хиляди изоглавени аргати пълнят кърджалийските дружини, други хиляди носят оръжието, дадено им от Пазвантоглу — вече десетилетия аргатинът е въоръжен мъж, а не беззащитно добиче.“

Ще рече, Кара Фейзи, който изгори нивята на Румелия и изпепели безброй човешки огнища, отърва аргатите от господар.

Всичко то бе вярно. Сляпа сила наричаха главатаря, а беше ли наистина Кара Фейзи сляп злодей? Какво искаха да кажат онези, които го бедяха: че из мъката можеш да изплуваш лекичко, без огън, без кръв? Едно съзнаваше Фейзи: ако не успее докрай, то ще е, загдето плитко излезе дъното на въртопа. Не смогна да увлече той Стамбул, извън метежа мируваха стотици села зад своите шарамполи, десетки градове зад крепостните си стени.

„Защо, защо?“ — искаше му се да извика срещу кроткото лятно небе. Слепи бяха хората, които виняха него в слепота. Те се залавяха за дребното си добро, за кирпичените къщя и срутени обори; противяха се на размирието, когато само то можеше да ги разкрепости и отърве от мъка. „Защо?“

Отговорът беше прост: Кара Фейзи гореше с нажежено желязо язвите на стария ред, та хората от Тракия и Подунавето пищяха от това нажежено острие. Те вече жалеха за десятъка и бяха прави в себе си: нали не гледаха Румелия от връх Бузлуджа, качили на седлото една гола душа, ами живееха там долу, в едно от многото примигващи села.

Как би им разказал Кара Фейзи за времето и за голямата разплата, която ще преобърне света? За тях времето се разпадаше на стотици днес; Румелия се затваряше в един двор с изпосталяла крава и чувал зърно; от целия народ на Румелия за тях важеха пет-шестима души — децата, който трябва да изхраниш напук на времето и на историята.

За всички тях Кара Фейзи бе злодеят, дето ти пречи да си гледаш работата. Нищо повече.

„Е, и?“ — питаше се за кой ли път.

По-рано не бе прекарвал дни в размисъл; за Кара Фейзи тя беше като болест. Затуй прие благодарно часа, в който трябваше да подели плячката от Долна Тракия.

Всякога след голям налет биваше така: главатарят делеше ягмата. Колкото и чудно, при Кара фейзи имаше железен ред: кърджалиите сами идеха да изтърсят пояса и кесии накуп, дори всеки се гордееше, ако изсипе повече — по̀ юнак е бил, ще рече. А при делбата беше тихо като в църква. Две десетилетия главатарят бе запазил непокътната вярата на хората си в своята студена справедливост.

Тъй и тази заран — третата на връх Бузлуджа — Кара Фейзи обади, че ще дели ягмата. Разставиха стража около стана, повлякоха чували и торби имане. Насядаха в кръг от няколко реда около огнището на главатаря, зад тия редове щръкнаха още пет-шест пък прави и зачакаха; тая работа ще трае до вечерта — голяма плячка, нечувана.

Слънцето грееше по-ярко тук навръх Балкана, където няма мараня. Долу полето вече сивееше под тънкото ѝ було, та Бузлуджа изглеждаше понесена върху тихите води на безбрежно море. Още младата трева — повече лайкучка, див карамфил и тинтява, — мекият губер на здравеца, всичко сякаш бе нагласено да отмори петте хиляди мъже след лудешкия им бяг към Балкана.

Тъй го усещаха и те — като някакъв тих празник подир усилен труд; като края на хармана, когато отвяваш плявата и насипваш препечено зърно в чувалите. Бяха си свършили работата, полагаше им се.

Всред тия отпуснати за отдих мъже главатарят се откройваше горчиво с новото си, измъчено лице. Той не съзнаваше, че и за него тази заран е празник: часа, в който се разплащаш, откупуваш своето право да пререшиш.

Върху поне трийсетина конски чула се изсипа сухо злато и сребро, камари имане. Фейзи стоеше над тях; планинското слънце отскачаше със свитки о метала, та по челото, по страните на главатаря играеха светли отблясъци.

„Дали и него не стресна такова богатство“ — помислиха си. А в този миг Кара Фейзи пресмяташе несметното, подбрано във всяко лъскаво колелце: два товара жито за една златица…

Кръгът мъже недоумяваше защо главатарят се бави. Пък той сякаш беше се надвесил над вода без дъно — бездънната мъка, труд и надежди, събрани върху трийсетина конски чула. Трябва да си бил аргатин, да не си забравил аргатските дни, за да прозреш какво стои зад една златица…

С усилие откъсна очи от златото и премига, като че навлиза в тъмница — всичко наоколо му изглеждаше помътняло, без цвят.