Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Започвайте! — нареди и посегна за рабоша.

Първо взеха да мерят всичката плячка.

Мериха я до обяд. Мнозина сънливо триеха нос — уморяваше ги еднообразното движение на топуза, унасяше ги еднообразният звън на парите. Главатарят седеше, подпрял рабоша на коляно, а камата му отбелязваше всеки кантар с тънка рязка: едно, две, три, четири и пет — напряко.

Ако зад една златица стои несметен труд, какво ли се крие пък зад рязка върху рабоша? Ами зад четири пресечени. С какво се разплащаше той — с планините мъки на народа от Долна Тракия. И защо, по дяволите, вече два месеца търсеше зад всяко нещо скрит смисъл? Защо на тревожните въпроси трябваше да търси отговор той, а не ония, които родиха Кара Фейзи и докараха кърджалийското време? Това тук поне бе грабеж на гладници, синове и внуци на гладници, дето веднъж искаха да се награбят заради поколенията глад. Не бяха ли мерили триста пъти толкова имане — крадено по господарски закон имане — хора, които не знаят глад?

Едно, две, три, четири и пет — напряко…

Вече се боеше, че не ще има свършек, и то ще бъде наказанието му от хората и бога: да бележи безчет кантари плячка.

Но по обяд се свърши. Главатарят отпусна камата, разшава отмалели пръсти. Разшаваха се и мъжете, заприказваха. Не долови дали са очаквали повече или по-малко — ручавата на гласовете им беше безстрастна. Сякаш ги засити само видът на огромното богатство — бяха загубили мярка за сребро и злато.

Делбата оставиха за след пладне. Петте хиляди разбойници, пръснати мирно под буките, се заеха с овнешкото и пилафа, докато на няколко крачки от тях лъщяха приказно две камари.

Глозгаше без охота овчата плешка, а си спомняше своята първа пусия: тогава двама с Вели отмъкнаха от убития арнаутин чердже и половин торба пексимет. Фейзи беше си рекъл, че ако към тях би имало два-три гроша, не ще е убил напразно.

Навярно триста пъти по хиляди гроша лежаха накуп пред него; не по-малко алтъни. „Е, и? — пак искаше да попита. — Какво от това, какво оправя това?“

Дружината май се наяде и заприиждаха отново с провлачена стъпка към главатаря. Започваше работа, която не би свършил сам човек. Двайсетина от по-старите разсипаха парите върху поне сто чула. Докато натъкмят пет хиляди двойни камарки: една — сребърна, друга — златна. След тях минаваше Кара Фейзи да провери теглото; вярваха само на неговата ръка и око.

Когато привърши, златото светеше не жълто, а червено.

Оставаше последното: да изтърси всекиму неговото си. Колелото мъже се разтегли във върволица. Всеки стоеше на реда си, сякаш аргати чакат от господаря семе за посев, сдиплили торба или дисаги.

И това трая часове. Отдавна работеха на огън. Не бележеше, не отмяташе имена: гордееше се, че познава по лице всеки свой човек.

Виждаше ги как заставаха мълчаливи, внимателни, вдадени във важната работа, която вършеха. Пред очите му преминаваха не само лицата — и ръцете им: едри ръце на мъже, които прибират своята жетва. Следеше как се отдалечават от огнището му, а встрани припламват нови и нови огньове — всеки отнасяше своето към своя огън, като към някакъв затулен от буките дом.

Само едно не можеше да узнае: какво мислят те тази вечер след ситата си жътва. До похода към Стамбул бе вярвал, че държи юздите на дружината и я води: все напред, към Стамбул! Сега беше различно — какво различно?

Не искаше да си признае още, че различното е самият той.

А дали едничко той?

На следната вечер ги видя да се упътват към неговия огън и нещо го жегна: започваше краят. От Стамбул носеше някаква неясна тревога — нещо не е в ред. Стамбул тепърва имаше да му връща.

Огънят на главатаря беше, както винаги, към най-горния край на ската. Десетината мъже, упътени нагоре, пристъпваха бавно, загледани упорито в стъпките си. Досмеша го — та те се плашеха повече от него пред онова, което предстоеше! Дали не ги стряскаше участта на Вели разказвача? И нима не си даваха сметка, че когато Вели умря от ръката на главатаря, времето работеше за свободния разбойник, а днес срещу него…

За късо помисли: сега чело на времето са те — мъжете, преминали през размирието, доволни от своята жетва.

Десетината застанаха пред него, а мълчеха. Приличаха на хора, страшно сърдити някому; сърдеха се на себе си.

— Е, и? — зададе им късия въпрос, чийто отговор търсеше отдавна. — Какво ви е донесло?

— Дойдохме да те питаме… — започна нерешително един бюлюкбашия, дето ходеше с Кара Фейзи още от Ихтиман: — Искахме да те питаме дали ще ни отпуснеш.