Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Че тогава — прекъсна мислите му Манаф Ибрахим, — щом не доверяваш на раята, защо изпращаш тъкмо гяурските си бюлюци към Белград?

— А какво, турски ли да изпратя!

На всички се стори, че Пазвантоглу ще избухне, макар то да се случваше рядко. (Май беше го ядосал не въпросът на Манаф Ибрахим, ами самите събития в Белград например.)

— … За да налея масло в огъня, тъй ли? За да покажа на белградци, че съм като еничарите? Обратно: аз трябва да ги убедя, че Пазвантоглу не им е враг. При Пазвантоглу служат християни, но тия християни не са съгласни с бунта на сърбите. Надявам се, разбирате колко важно е това.

— Разбираме — прекалено готовно отговори за всички Кара Мустафа.

Просто бе забелязал колко излишно е да спори. Вече свикнаха с тоя обичай на Пазвантоглу: да обсъжда безкрайно с Дивана си въпроси, които отдавна е решил.

— При туй аз не изпращам към Белград кои да е, а Кондо и Велко. Съмнявате ли се в тяхната вярност?

— А, не… Дума да не става! — един през друг отговориха бюлюкбашиите. (Нали Пазвантоглу очакваше именно такъв отговор.)

— … И освен това — заключи той с ехидство — изпращам подире им Еминджика. Те имат по две хиляди души, а Еминджика — три. Прибавени към еничарите от крепостта Белград, тия три хиляди стават осем. Осем срещу четири, такава ми е сметката. Вярвам, тя ще бъде ясна, комуто трябва.

„Сметки и сметки! — рече си погнусен Софроний. — Опекоха ти пашалъка християните и ги занасъсква едни срещу други — продължи вече съзнателно да се курдисва той. — Как не! Българи да проливат сръбска кръв, за да се удържиш насила, щом някой не те искал с добро. Няма да я бъде тази, няма!“

Че как тъй няма? Какво си въобразявате, че ще свърши Софроний срещу волята на всемогъщия Пазвантоглу; да не би да застанеше сам начело на Кондовите? Не си ли виждаше хала владиката — треперливите нозе, болките в кръста и сърдечната слабост, — ами излишно се тровеше.

Изгледа бюлюкбашиите, чиято дума пред Пазвантоглу би натежала повече от неговата, но те мълчеха, отдавна привикнали да считат, че са немощни пред уморителната пресметливост на Осман Пазвантоглу.

— И така — завърши пашата с глас, който не търпеше спорове, — утре заран изпращаме човек до Кондо и Велко: да потеглят веднага за Белград. Еминджика ще тръгне по Дунава.

Епископ Софроний се прибираше, патеричката му чукаше неравно по калдъръма. „Като слепец се влека вече — мислеше си старецът. — Техните тояжки чукат така: ту често, ту — по-рядко. Нейсе, понякога един слепец свършва повече работа от триста окати.“

Изглежда, Софроний се намираше в един от онези часове, когато забравяше всичко: кой и що е, какво бе препатил и какво му предстоеше да изпати, ако не се оборави с време. Добри познаваше тия странни припадъци, когато старецът ставаше друг някакъв. И ако стоеше неотменно при владиката, то бе заради тия часове. Иначе всекидневният Софроний сам би се опазил по-добре, отколкото с десет гавази: гънеше се, правеше си сметка докъде му стигат сили и откъде нататък просто ще си изпроси бой без полза. Но настанеше ли някой от тия редки часове, невъзможно беше да вразумиш стария. Защото той ти отговаряше все със същата, твърде права приказка: „Че аз ако се тая, нали е за туй: да свърша нещо, кога му дойде времето. Иначе за кой дявол е цялата мъка? За да живея някой ден повече, така ли?“

Потропвайки с патеричката през Видин, Софроний не изпускаше из очи нищо по пътя си. Допускаше, че върви може би за последно из града.

Градът наистина беше се изменил през трите последни години, с други думи — откак Портата отписа Видинската крепост и я предаде в самовластието на Пазвантоглу. Вече нямаше улица без калдъръм, без вади и фенери. Видинлии забравиха какво е калишак, какво е нощна тъмнина и страх от джебчии; живееха в незапомнено спокойствие.

Из своя път към Кула-капия Софроний мина и покрай новата джамия, нея Пазвантоглу построи след победата си. Голяма, но проста на вид джамия, със самотно минаре, на чийто връх блестеше позлатено сърце. До нея беше също новото каменно къще, където Пазвантоглу бе пренесъл книгите си. Така Осман изпълни една отдавнашна мечта на Фатма хатун — да види най-сетне книгите си събрани и подредени.

По-нататък, покрай новостроените магази за барута, покрай къшлите на Пазвантоглувата войска, Софроний стигна до новия пашовски конак. Той още беше на първия си кат, дълъг и тесен като метоха. Около постройката швъкаха каменари и дюлгери; да оглушее човек от шума, който вдигаха стотина работни хора. Удвояваха го коларите, дето возеха талпи, ругаеха с все глас или събаряха с трясък своя товар.