Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

„Дано даде господ да псовиса, преди да пристъпи в конака си!“ — прокле Софроний и се прекръсти бегло; сам разбираше, че не е редно да се кръстиш при клетва.

От постройката на пашовия конак до християнската къща, където живееше, бяха две-три улички. Макар още да не беше се смрачило досущ, в една от одаите светеше.

„Добри, Добри! — каза си наум владиката. — Знаеш ли, Добри, какво ти нося тази вечер?“

Открехна вратата, зърна пред свещта приведения гръб на Добри и се засмя на себе си — навярно послушникът пак е прехапал език; винаги работеше така, като дете, току-що изучило писмо. Наистина Добри бе дотолкова захласнат в писането, че не усети наставника си; продължи да скърца с перото и от време на време да занича набързо записаните слова Софрониеви.

За миг старецът се поколеба, хлопна вратата, пристъпи и сложи ръка върху своя ръкопис.

Беше искал в туй движение да има сдържана заповед, призив, решителност и какво още не. Ама май нищо не излезе; върху хартията се отпусна тясна, възжълта, плаха ръка.

— Какво има, отче? — попита Добри.

— Ще трябва да заминеш още сега, Добри.

— За къде?

— За Зайчарско. Вземи кон от брата на клисаря. Ако ти дам моя, ще се сетят.

— Кой ще се сети?

— Пазвантоглу! — шепнешката отговори Софроний.

И тъкмо послушникът да изрази уплашена почуда, старият по момчешки, както навярно не беше правил от половин век, му смигна.

— Пазвантоглу! — повтори, вече ухилен.

— Ще рече, нещо срещу волята му ще върша, а?

— Тъй. Нима все по неговата гайда ще играем? Свърши се тя!

„Това си е! — съобрази Добри, убеден, че стария го е прихванало. — Сега ако отървем кожата, и то ще бъде много. Ами как да го оставя сам във Видин, щом е наумил нещо?“

— Ти, отче, размисли ли? — възрази му, но получи отговора, който очакваше.

— Няма за мислене. Знаеш ли какво нареди днес пашата?

— Какво?

— Кондо и Велко ще се прехвърлят от Зайчар и Кладово при белградските еничари, за да смажат бунта на сърбите, това!

— Бре! — смая се Добри, при все че нямаше защо. (И в Кладовско Кондовите бяха пак по същата работа, ама не открито.) — Е, ще отидат ли?

— Не знам дали ще схванат на какво ги кара Пазвантоглу, как ще им го хлъзне. Неговите са все такива: големи думи, обещания. Лъже и маже. Пък и може да не са чули, дето сърбите готвят в Белград нещо важно, може да не са повярвали. Затуй, Добри…

— Затуй трябва да замина за Зайчар, нали? — съвсем окопитен го прекъсна послушникът.

Старецът кимна, като отбягваше Добривите очи. Зер пътят до Зайчар не ще бъде лек, нито пък във Видин ги чака добро, ако Пазвантоглу подуши.

— Ами ти, отче? — попита Добри. — Излиза, оставаш заложник във Видин. Три дни поне ми трябват, за да отида и се върна. Какво ще стане през тия дни с тебе?

Щом Пазвантоглу разбере, че изнасяш тайни от Дивана и че подкокоросваш дружините му, свършена е твоята.

Този път Софроний не отговори по обичай: „Не смее да ме очисти, кучето!“ От някое време из града се говореше, че патриархът е склонил да ръкоположи Калиника. Ще рече, Софроний скоро би бил ненужен във Видин. А толкова ли е чудно да умре от смъртта си един шейсетгодишен старец?

— Какво ще стане с тебе? — повтори настойчиво Добри.

— Как какво? Днес се прибираш от Зайчар, утре тръгваме.

„Утре тръгваме! — рече си Добри. — Кой ли вече път чувам все това, кой ли път тръгваме, за да попаднем от едно зло на друго?“

— Тръгваме за Влашко — продължи невъзмутимо владиката. — Докато ти си при Кондо, аз всичко ще наредя. С брата на клисаря ще го наредя.

„Много взе да вярваш на тоя клисарски брат — помисли Добри. — Викаш си, щом пренася тайно стока отвъд Дунав, щом дава тайно под откуп коне и каици, ще свърши и нашата работа…“

— Трябва да му броим много пари — продума. — Повече, отколкото би му платил Пазвантоглу, за да те издаде.

— Че ще му платим — леко се съгласи старецът. — Нам за какво са, ако не да си купим слободията? И пари ще му дам, и благословение. А?

— Дано помага бог! — умърлушено заключи Добри.

Знаеше си, че Софроний не би отстъпил. Пък и не трябваше — прав е. Ако Калиник приемаше владишки сан, никой не би предвидил как ще постъпи Пазвантоглу със Софрония — той и така дип не го обичаше.

— Ще се стягам, отче — рече Добри. — А ти ми нареди какво да предам на Кондо.

Първата вечер стигна Тимока, премина го по брод и продължи все встрани от пътя. Не можеше да препусне, би пребил коня. Провираше го внимателно през храсталака, водеше го за юзда през редките кории, а сърцето му замираше от страх. „Ех — мислеше си, — защо не са дните, когато търсех българската книга от град на град!“ Тогава бе пешак, носеше една гола душа и (въпреки че му беше мила до немай-къде) по-леко би я предал. А сега Добри отиваше изпратен, за да свърши работа, от която зависеше много. И го чакаше някой, дето не би поминал без него; щом си представи стареца, оставен без подкрепа, чак се изпоти: страшно!