Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Някои носеха главни — тая светлина бе привлякла Добри. В нея имаше нещо също тъй безсмислено, напук на всеки разум: та нали би била най-добрият прицел в мрака! Но децата продължаваха да крепят главните, сякаш с техния огън отнасяха из пепелището жалък остатък детство.

Свит между шипките, Добри усещаше как кръвта му бавно стихва; как огромна, топла жалост го изпълва цял; как още малко, и ще скочи от коня, ще се впусне да подтяга въжета, да превързва денкове. Жени, дечурлига, старци… Защо размирието стоваряше винаги най-жестоката си тежест върху слабия? Християни или правоверни — всички те тъпчеха една земя, ядяха нейния хляб, раждаха деца и милееха за мира им, всички те носеха едно, човешко сърце… (Не забелязваше, че мисли с думите на Пазвантоглу — трите години във Видин наистина бяха преломили у Добри някаква граница.)

Понечи да скочи от коня, когато в кервана настъпи нова суматоха. Една стара жена, покосена от уплаха, бе се свлякла; други две се наведоха над нея, мъчеха се да я изправят. Но старицата лежеше вече не само поради немощ — натежала от зло упорство. Дори — видя Добри — тя се бранеше, изскубваше се из ръцете на двете по-млади. И — чу Добри — в тази унизена, безсилна борба избликна плачът ѝ, отлости се набраната ненавист.

Старата туркиня от чифлика зави и заоплаква с неочаквано могъщ глас, сякаш редеше добре заучена, влята в кръвта ѝ песен, където думите се нижеха без прекъсване, подбрани, огладени от времето. Добри бе достатъчно близо (а и гласът на старицата извираше като под напор), та разбра думите на песента и смисъла на тия думи. Щом стигнаха те до ума му, Добри замръзна.

Старицата оплакваше и кълнеше. Оплакваше стопанина на своя дом и синовете, родени от стопанина; кичеше ги и галеше изстиващите им господарски ръце със своя възторжен хленч. Кълнеше убийците им — убийците на господарското спокойствие и господарско охолство, — кълнеше така люто, разточително и страстно, че омразата запълваше песента ѝ далеко повече от мъката.

Старицата проклинаше до девето коляно гяурите, тяхното семе и вяра; проклинаше утробите, които бълват смрадлива измет върху божия свят; припомняше с животинска наслада всяка гяурска мъка, видена, чута или запомнена; обещаваше, че тази мъка — стократно, безброй пъти по-голяма — ще се върне занапред. Най-вече това: старата туркиня крещеше срещу неизвестността, в която бе я тласнал бунтът на аргати, своята — на целия си род — закана. Даваше някакъв свиреп обет за отмъщение.

Докато жени и деца от кервана се щураха около сякаш обезумялата, докато — една след друга — угасваха главните, като че не бе останало място за светлина в този отмъстителен обред, Добри бе затаил дъх. Боеше се да не го намерят клетвите на прокудената.

Мина кой знае колко време; керванът потъна в тъмнината. Само пред Добри светлееше уморено, угасващо пожарът на чифлика.

Вече почти призори наближи друг огън. Беше го наклала стражата до самия път за село — третото, в което влизаше Добри тази нощ. Кондо — казаха му още в първото — нямал постоянен конак, спирал тук и там, както дойдело.

По това, че на влизане в третото село гореше огън и имаше стража, Добри се досети: Кондо е тук. И слава богу! Ако трябваше да загуби в лутане цяла нощ, утре може да пристигне и след пратеника на Пазвантоглу — онова, от което Софроний най се плашеше.

Около огъня различи пет-шест мъже, стражата. Един от тях съгледа самотния конник; Добри го видя как примъква пушката към себе си и без да я насочва, извика:

— Кой е там? — на български.

— От Видин ида.

Наскачаха и другите. Добри не разпознаваше лицата им, бяха гърбом към светлото, та приличаха на близнаци, почти равно високи, еднакво подпрели се на еднакво дълги шишанета.

— Че приближи де! — нетърпеливо го подкани първият.

— Не ще те изядем я.

Добри скочи от седлото, олюля се (схванал се беше от дългия път).

— Кондо ли е потрябвал на Пазвантоглу? — попита пак първият.

На Добри чак сега се стори, че познава този глас, но не го е чувал отдавна.

— Аз… аз не от Пазвантоглу ида — рече напосоки. — Водете ме при Кондо Бинбаши!

— Толкоз ли е бързо? — не веднага попита познатият глас, но някак разсеяно, сякаш човекът мислеше едно, а проговори друго.

— Бързо е. Заведете ме, важно е… — запрепъва се приказката му.

Всичко, набрано през две денонощия, като че изплува и се изля в безкрайна отмала. Добри говореше все по-бързо; чувствуваше, че само след миг ще рухне под тежестта на толкова страх и опасности.