Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Не думай! Че тя не е шега бе! Утре султанът ще изпрати поход да помага на сърбите. Какво правят тогаз? Ще лъсне тяхната, ще трябва или да приемат султанова войска, или да се бият с нея.

— Ще се бият! — със сигурност обяви Добри, сякаш снощи е разговарял душа в душа с Кара Георги. — Ще се бият, ама дотогаз ще са очистили вече Сърбия от турци: от белградските еничари, от дружините на Пазвантоглу, от разните му чифликчии. И лесно ще излязат наглава с похода.

— Е, че те и без нас са я опекли, няма що — облекчено рече Първан. — Ще я свършат, както са намислили.

— Я свършат, я не! — прекъсна го Добри. — Разберете вие: ако при Пазвантоглу сега останат българи, ще излезе, че Пазвантоглу не е просто турски господар, ами бамбашка, наш, общ. И много сърби — тукашните или белградски — може да си рекат: защо ще изхвърляме из Белград хората му? Тоест заради нас сръбската буна би загубила няколко хиляди войници. Те това не бива!

— Ако е тъй, не бива, вярно. — Първан намръщено разсъждаваше върху братовите си думи. — Щом сърбите са намерили колай да се отърват, не ще е редно да им мешаме. Веднъж да стане християнска държава в Румелия, ех!

— Трябва да стане! — натърти Добри. — Нека откъртим ние един камък от темелите на султановата царщина, по-нататък ще е лесно. По̀ ще е лесно де — поправи се.

И млъкнаха. Първан седеше кръстато срещу светлината, замислен, та отнесен. Добри го разглеждаше — гледаше жадно туй безкрайно близко лице.

„Остарял е — помисли с болка той. — Петдесет години са това. И смъртта на всички негови…“ Но вън от болката Добри чувствуваше и гордост. Беше горд, че е брат на такъв юнак — така си представяше Чавдар войвода например; нали много си представяше Добри.

На времето Първан си беше пак левент, но тогаз у него нямаше нищо необичайно. А размирието сякаш бе изваяло Първана с остър, тънък резец. Макар поизмършавял, той изглеждаше двойно по-едър в харамийския си каяфет: огромен мечи калпак, разцепени ръкави на салтамарката, две педи широк пояс и високо разкопчани чешири. Така — бе забелязал Добри — се обличаха през размирието с разточителен салтанат мъжете, останали сами, без къща, жена и деца; мъжете, чиято единствена утеха беше, че са мъже и половина. Добри оправдаваше туй малко смешно подчертавано мъжество, дори му беше и позавиждал. Но тази нощ, загледан в изпипания харамия, у когото бе открил брат си, сърцето му се сви. Навярно дето си спомни защо и как Първан се превърна в изпипан харамия и дето помисли, че такава ще е била причината да изникнат хиляди харамии през размирието.

Все още мълчеха, докато Първан не хвърли в огъня клечката, която отдавна човъркаше, и се обърна към брат си:

— Да вървим! — рече. — Ще събудим войводата. Така, както ми го смила умът, ще склони Кондо.

Другата стража остана при огъня. Из тъмните улички на непознатото село поеха само двамата. Добри крачеше (отново, както преди петнайсет години, когато бе извървял край Първановото рамо пътя до Оджак и обратно) половин аршин зад по-стария. От много време насам за първи път усети дълбока, спокойна увереност: не той бдеше над чужда съдба, а друг някой бдеше над него — едър и силен в простата си правда. По-големият му брат.

— Бате… — прошепна той, без да знае какво ще каже.

— А? — извърна към него мечия калпак Първан.

— Нищо. Аз ей така.

— Хубаво.

— Бате — след малко, — аз търсих нашите във Филибе. Преди дванайсет години… Не ги намерих.

— Де ще ги намериш? — Първан закрачи по-бързо; озлобено, както се стори на Добри.

„Защо ли ми трябваше да заговарям? — помисли си по-младият. — Та той нарочно не ме пита. Боли го, още не е преболяло…“

— А ти кога си тръгваш? — попречи на спомените му Първан.

— Утре. Дано никой във Видин не забележи, дето съм липсвал.

Очакваше, че бате му ще го заувещава да остане. Наистина Първан спря, протегна ръка и го докосна, без да го прегърне, просто сякаш за да се увери, че Добри е тук. И съвсем ненадейно рече:

— Върви, брате!

Не тръгна отново. Май имаше още за казване.

— Знаеш — продължи неуверено той, — преди малко рекох: ако бях те срещнал във Видин, трябвало да те взема с нас. Пък сетне, като чух как ни разправяш изтънко същата тази, дето сме я свършили уж ние, дето трябваше да я знаем по-хубаво и от дядо владика, и от тебе… Та рекох си: добре е направил Добри. Там му е мястото… И още, мисля си: аферим на Добри!

Разбираш ли — преодоля смущението си той, — нас кърджалийското ни премля. Чифчии и занаятчии хора сме били до вчера, сега що сме? Катили, кръвници. Вече, ако се случи да легна в одая, стряскам се насън. Като зверовете… Може, дето казваш, и от нашата кръвнишка работа да излезе добро: да се отърват сърбите или да се махнат еничарите. Ама от нас вече не ще стане хора, брате, разбрах тази вечер. Като те гледах де…