Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Той нямаше с какво да я запълни, къде да се дене, за кое да се залови и задържи.

Дружината, защо не за дружината? Но повече от всеки Кара Фейзи знаеше, че двете хиляди мъже (толкова останаха) могат и без него. Днес — мислеше си често той — те го търпяха и слушаха не от нужда, а от почит.

През последните седмици в Казанлък почти не ги виждаше. Досещаше се, че първо са обрали града от керемидите, та до зимниците, всичко. После дружината ще да е поела на бюлюци из селата и навярно ще се е връщала натоварена, щом още не му поиска да я прехвърли другаде. А главатарят през тия усилни за мъжете му седмици седеше (най-често на чардака) и пушеше, изтегнал нозе. Отстрани изглеждаше, че преживява спомените си — нали рядко ще се намери живот, пълен като неговия; навярно богати са и спомените на такъв човек. Но Кара Фейзи си спомняше само понякога. През останалите часове той мислеше разсеяно върху своята борба, победи и поражение, върху годините, които идеха. Кара Фейзи се мъчеше да затисне с нещо онази огромна пустота, която оставяше в битието му краят на размирното време.

— Пусни ме бе! Пусни ме, ти викам!

Гласът, уж непознат, стресна главатаря посред привичната му вече разсеяност.

Една зимна вечер преди петнайсет години. Наблизо някъде, в Крън. Така бе извикала на стражите онази едничка жена, която сама дойде да му се даде, подмамена от славата му, от всичко, дето означаваше по него време името Кара Фейзи… Напусто бе чакал да я срещне пак — нали тя обеща сама да го подири, когато из Румелия тръгне вестта, че големият главатар се е уморил.

А сигурен ли беше, че такава вест вече върви из Румелия? Не се ли стараеше — с цялото си разбойнишко майсторство — да не стигне истината за Кара Фейзи до работните хора? Как искаше тогава да дойде онази жена: защо очакваше състрадание и близост, щом се боеше да покаже, че са му нужни?

— Хайде, върви си в пътя! — хем лениво, хем с неизменната катилска жилка отговори стражът. — Какво ще търсиш Кара Фейзи, намери някой бюлюкбашия, той ще те оправи.

— Главатарят ми трябва, не разни бюлюкбашии — настояваше непознатият глас.

Дали на жена, или на момче?

„Тя е!“

Главатарят рипна, опря се на перилата и наостри уши. Разбра, че ѝ се е надявал повече, отколкото си признаваше. Че само тя (човекът, който бе го приближил без страх и алчност, който беше дал, без да вземе, едничкият човек, който го спря с човещината си) би могла да запълни пустотата, оставена у Кара Фейзи от края на размирието.

— Ха, друга манджа не ядеш! Само Кара Фейзи, а? И защо тъй?

— Само Кара Фейзи — упорито настояваше гласът. — Него трябва да видя, борчлия ми е!

— Бре!

— О-хо-хо-хо!… — едновременно се изсмяха двамата гавази.

Види се, дори мисълта, че Кара Фейзи може някому да е борчлия, ги караше да се превиват от смях.

— Не смейте се! — прекъсна го дръзко непознатият глас. — Да ви не излезе солено!

Преди Кара Фейзи да се окопити, портата се открехна, през нея на пресекулки (гавазите, изглежда, го дърпаха) се подаде едно момче. Отпърво се видяха краката му, обути в стари, твърде големи за него чизми; по-сетне — задникът (понеже напредваше заднишката), облечен в сини шалвари, ама и те избелели, вехти; и най-сетне цъфна цялото. Изскубна се из ръцете на стражата рязко, а главатарят го разгледа с един поглед, както си умееше.

На ръст непознатото беше невисоко, ама набито, та човек трудно би определил възрастта му — изглеждаше и недорасло, и някак състарено. Ала надали имаше двайсет, на горната му устна тъмнееше още мъх. Лицето на туй момче се видя на главатаря като че нестройно — така в него не се връзваше едно с друго.

Най-чуждо върху момчешкото лице стояха очите — едри, светлокафяви, едва-едва тъжни. А останалото (тесните устни, прекалено тежката челюст, прилепналите уши, твърдо очертаните, гъсти и събрани над носа вежди, полегатото, тясно чело) издаваше жестока студенина, свирепост, необичайни за още незавършен мъж.

Непознатото бе нахлузило върху ризата си тежка аба, много голяма за него. В ръката носеше торба. И толкоз.

Вмъкна ли се в двора, то спря. Личеше си как още тежко диша от боричкането с двамата яки гавази, а може би и от страх. Пъхтеше то и стоеше, сякаш никога не ще помръдне, заковало поглед в главатаря.

Веднага след него в двора се сурнаха и стражите, но не посегнаха. Тук, пред очите на Кара Фейзи, можеше да се разпорежда само той.

Затуй, дето преди малко главатарят бе очаквал да види другиго — жената, — му се стори, че непознатото с нещо я напомня. Можеше ли да има прилика между нейното лице — спокойно, топло, тъжно, а все пак ведро — и това затворено, студено-свирепо лице на мъж, който още не е израсъл, а вече е успял да озверее?