Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Умря майка ми. През чумавото.

— Във Филибе ли я зарови?

— Тц. В Димотика. Не аз, комшиите.

— А ти къде беше по това време?

— Из къра. Бягахме от чумата.

— Ами тя защо не бега?

— Късно беше. Не слушаше да не обикаля чумавите. Колко пъти съм и викал да ги зареже — учудващо подробно заговори то. — А тя, заран-вечер — при тях. Вода им носеше, наглеждаше ги. Докато се тръшна.

Главатарят замълча.

Да, така е било: тя не се е жалила, търсила е смъртта си. Какво ли ѝ е останало? Гибелта на къщата и близките ѝ; раздялата с главатаря след две къси нощи; лутането от град на град с това чуждо, омразно дете… Най-вече то — детето. Не е понесла.

А то през туй време е уловило къра, за да опази жалкия си живот, дано някак не се затрие тоя бисер. Катилът му с катил!

Усети как го напада гняв — тъй отдавна не беше се ядосвал истински, та почти му се зарадва. Изправи се с един тласък, както някога.

„На такова и тояга е малко!“

Искрицата човещина, която бе потъмняла у него преди дълги години — от смъртта на Вели, речи го, — отново просветваше. А той (навярно дето напоследък се плашеше най-вече от огромната пустота) сам почна да раздухва тая искрица.

„Как може жив човек да зареже майка си чумава, да не ѝ затвори очите? Та кого имаше тя? Него. Заради една честна дума го роди и отгледа — мигар щях някога да науча, ако би го очистила?“

Но не само човещината го караше да обвини сина, забравил своя дълг. Преди всичко: страхът на един остаряващ, бездетен мъж. Страхът от самотна смърт.

Той отдавна се провираше в помислите му, но Кара Фейзи го потискаше, предпочиташе пред него дори пустотата. На какво да се надява той, който сам скъса с всичко човешко; който за цял живот допусна до себе си единствен човек за единствени две нощи и отново го отпрати по-злочест от преди?

— Срам може да нямаш — заговори той гърбом. — Може да нямаш и господ. Ама у всекиго има капка съвест…

Ако не беше така потърсен, Кара Фейзи би забелязал, че и у момчето току-що проговори съвестта. Тя го прогони из злото му мълчание; принуди го да опише майчината си смърт и така да извика, чист и светъл, спомена за мъртвата.

Но съзнало, че тия думи нарушават жестокия образ, който само си беше нахлупило и се стараеше да поддържа, то процеди, пак без следа от съчувствие:

— Съвест!… Ти ще кажеш! Твоята майка кой заряза? Аз ли?

Сякаш стреля в гърба на главатаря.

Кара Фейзи се извърна с лице към чуждото момче — към плодовете на размирното време.

Трябваше да предвидят ония, които създадоха размирието и го храниха с цели две десетилетия: не само пожар и кръв, и разорение ще да остави след себе си то, най-малкото — кръв и пожари. Щеше да живее дълго след смъртта си, чрез своя плод — тъкмо такива хора, като полудетето насреща, закоравели, озверени, без нито една светла страна в съществото си…

— Да, аз ще кажа — подзе главатарят.

(Чувствуваше, че виковете и боят не ще му помогнат, защото всеки баща е по-слаб от своя син по силата на времето. И идва миг, в който всеки баща отговаря пред съда на синовете и винаги губи давията в такъв съд.

Но никого не осъждат, преди да са чули думата му — тази дума искаше да изрече Кара Фейзи. Защото пък — от своя страна — думите са всичко, което остава на осъдения, и единствената му утеха е, че с него си отива част от красотата на света. Защото — най-сетне — красотата наистина си отива от света с всяко човешко коляно; новото коляно печели по силата на своя по-голям ум и по-голямо познание, по силата на силата най-вече, но не и поради туй, че носи нова, по-съвършена красота.)

— … аз ще кажа — продължи. — Вярно е, зарязал съм майка. И баща — забрави да добавиш. Но ако съм го направил, то не е било, за да отърва живота си, не за себе си. Хиляди хора живяха покрай мене двайсет години без господар и ангария…

— … за да разплакват хорските майки — съвсем хладно вметна момчето.

И пролича, че го казва не от жал за хората или майките им, ами просто искаше да подчертае, че си няма смислено оправдание борбата на Кара Фейзи.

На главатаря трябваше да бъде отнето последното — вярата на всеки осъден, че отнася със себе си частица красота. Кара Фейзи отдавна прозираше: от цялото размирие ще остане жив само споменът за кръв и огън, нищо друго.

Сега този самозван син, синът на смутното време, синовете на смутното време щяха да използуват хладнокръвно черните спомени, за да натрапят на хората нещо по-черно от размирието. И много, много изгодно за синовете. Те щяха да припишат на бащите си кръвта и ужаса, а самите нямаше да колят и палят — техните ръце щяха да са чисти. С тези чисти ръце те ще наложат своя ред. (Ред, ред… — нали затова бе петимен целият народ на Румелия, той щеше да ги подкрепи в името на техния, на кой да е ред.)