Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Нямаше място за думи, никога думите не са били мост между поколенията, всяко е идвало със свой език.

Главатарят седна пак до чуждото. Беше се смрачило почти, та той по-скоро го усещаше, отколкото виждаше. Но долавяше и през мрака лицето му — доволно, жестоко, алчно. Така изглеждат победителите.

„И какво ли ме прихвана да му приказвам? — ядоса се на себе си той. — Откъде тръгнах аз, защо тръгнах, пък откъде идва то и какво знае… Хъшлак! Още докато се е подмокряло, си имало наум, че е син на Кара Фейзи, че до ден — дойде ли Кара Фейзи да миряса — ще седне да яде неговото имане, да взима страха на народа, без да е помирисало барут, без веднъж да е оцапало ръцете си в грабеж и бой.

Хубаво си е направило сметката!“

Изведнъж му се дощя да развали неговата сметка. Какво си мислеше онова с недораслия акъл? Че подплашен от самотна старост, той ще склони на всичко, за да си има син, както мъжете, дето напуснаха и продължаваха да напускат дружината му. Не, малко познаваше то Кара Фейзи.

— Хайде, поприказвахме! — рече внезапно главатарят. — Ако на това се вика приказка. Поемай, че окъсня…

Момчето се сви като от удар. Нима Кара Фейзи не смяташе да отстъпи и ще отпъди последния човек, комуто може да разчита?

— Ти… какво? — заекна чуждото.

„На̀! Яж! Разплаках ли ти мамицата!“ — протържествува нещо у Кара Фейзи и го накара сам да се отврати от себе си — дотам ли стигна: да мери сила с вчерашните! Не е ли по-достойно да отстъпиш пред грозотата, отколкото да воюваш срещу ѝ с нейното оръжие?

— Ти… наистина ли? — заекна пак момчето, загубило цялата си дързост. — Затуй ли, откак се помня…

— Млък! — сряза го той.

Знаеше, че след малко ще му изтърси голям подарък — милостинята, която хвърляш, за да изличиш някого от съвестта си. „Колко са дребнички — помисли, — как са готови да понесат всяка обида, за да постигнат своето, да се налапат…“

— Ако останеш при мене (туй тъкмо беше подаръкът), ще трябва първо да научиш кое-що. Най-напред: при Кара Фейзи няма пазарлък! Тук нареждам аз, ако ти харесва. Можеше да бъде другояче; ти сам си постла така. Върви при Ибрахима да те нахрани. Тръгвай! — викна му, забелязал, че то ще се завайка.

Момчето намери опипом торбата си и се засвлича по стълбата. Сега, когато се отдалечи от ръката на главатаря, в бавните му, провлечени стъпки отново изби дързост.

Главатарят съзна, че то бе получило повече, отколкото се надяваше: да остане при Кара Фейзи, да се домогва неотклонно към близостта му. Засмя се на себе си — момчето му заприлича на тия цигани, дето ти искат по два гроша за тарга гюбре, а щом ги пропсуваш през зъби, свият се и веднага рекат: „Дай две пари и халал да ти е!“

Но съзнаваше и още: днешната победа на главатаря над синовете на размирието не е никаква победа. Един от тях, неговият син, се отдалечаваше с дръзка стъпка; той не отстъпваше от правата си, само отиваше на сигурно и удобно да почака. Щеше да чака месец, година, че може би и десет, и ще дочака, защото годините бяха пред него. Той, кадърният на всичко, разчиташе, че Кара Фейзи не е кадърен на всичко: не ще воюва с човек, когото не брои за човек.

„С какъв кеф би ми извил главата някой ден този (как ли му е името?). Ще яде хляба ми, ще се докарва или ще натяква бедите си — нали излиза, че аз съм крив за тях — и ще чака часа да ме наследи… Хитро… Други бяхме ние…“

Е, не чак толкоз други. Просто в днешната вечер, по-самотна от останалите, самосъжалението го караше да затвори очи за някои истини.

За тази например че преди четвърт столетие едно подобно момче се беше отрекло без бой от вярата си, за да прокопса, да заживее като човек. Тази например че преди двайсет и пет години онова друго момче — също тъй озверено, отритнато, стиснало зъби и готово да нагази не до колене, а до гуша в кал — бе срещнало приятел, едничкия приятел, който небето отпуска всекиму; че онзи бе научил момчето да живее, да се бие и се наслаждава от победата, а момчето бе яло хляба и пилафа му, докато набираше все по-остра злоба срещу него; че — вече мъж — бе многократно пожелало отначало смъртта на своя приятел, а по-късно и убийството му; че на края бе го убило с ръцете си — беше изпълнило присъдата на времето над дребния попътен разбойник, за да внесе в това време кърджалийството и го превърне в кърджалийско време.

Тази истина например че не само чуждото момче бе постъпило жестоко с жената, която умееше да дава, без да иска нищо за себе си — че и Кара Фейзи преди петнайсетина години срещна същата тая жена; че тя му бе дала увереност, дето някой ден ще има къде да се върне и на какво да се облегне; че бе взел от нея тази увереност, а жената захвърли назад в размирието да се бори сама с позора и отчаянието си.