Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Къде, по дяволите, къде искаха от него да се дене!

„Нейсе, нощта е бременна“ — бе последната му мисъл през тази първа вечер. И главатарят заспа плитко — каквото и да е, скоро щеше да му се види краят.

Но замръкна все така втора вечер, че и трета.

Усещаше — с всеки час — как дружината става неспокойна; всички се питаха, види се, защо Кара Фейзи не тръгва на бой. А можеше ли да ѝ обясни, че този бой, че трийсет такива боеве (дори всичките да завършат с победа) не ще доведат до нищо?

Три дни и три нощи — такъв срок дават твърде често приказките — Кара Фейзи седя в стана си под Казанлък. А тази трета нощ вече преваляше.

Главатарят чакаше утрото буден, не затвори очи цяла нощ. Съзнаваше, че трябва да посрещне слънцето с готово решение, нямаше за кога да протака.

Някога, когато тръгна с времето, дори малко преди него, та народът запомни, дето Кара Фейзи сам е довел кърджалийското, беше казал: „Няма човешка сила, която би спряла времето.“ И макар по-късно да повярва с хорското суеверие в своята неотменна воля, Кара Фейзи бе длъжен днес да си признае, че в крайна сметка дължеше всичко на времето. А то — неговото време — отминаваше. Бе живял достатъчно дълго, за да не се лъже сам. Нима и той като Черкезина, като Вели (които не успяха да надраснат дребния попътен разбойник) ще попадне под ударите на едно по-ново време? Нямаше ли изход?

Изходът беше аянството.

Но не остана град без аян в Тракия, просто не остана. Дори касаби като Казъл агач и Айтос си имаха аяни. Кара Фейзи би избил с един налет такъв аян от града му, би очистил и пет съседни града от аянски войски, но аянството си оставаше — оставаше съюзът на уседналото размирие срещу свободния разбойник.

Къде тогава?… Къде!

Дори да е напрегната една мисъл, щом я за прехвърляш през ума си безброй пъти, острието ѝ затъпява. Започва да те унася, носи и носи, докато се отпуснеш да те залюлее сънят.

Кара Фейзи наистина заспа само час преди утрото на своето решение; спеше наполовина. А другата му половина не бдеше. Тя виждаше.

Виждаше брезнишкия кадилък, където слаковското ратайче ходеше, кажи-речи, всеки ден, за да пита не е ли дошло неговото важно писмо; виждаше как се присмиват на детския му акъл ситните бръчици около очите на Шемседин ходжа. Виждаше и себе си — днешният мъж разглеждаше с цялата си горчива зрелост някогашното смотано шопче.

Не случайност, лекомислие, набързо взето решение доведоха ратайчето в Брезнишкия кадилък.

„А кое? — съобразяваше в просъница главатарят, пожелал да се върне съвсем до началото на своя път. До зародиша на Кара Фейзи и карафейзиевците. — Не това, че бях гладен — гладните са много, винаги са били повече от ситите… А аз можех и да не гладувам, щом се потурчих; все за двайсетина години щях да стигна до устабашия на табашкия еснаф или до градския кехая. Ако да не би било…“

Да, то беше! Корен на кърджалийската стихия, на неповторимото злодейство, което живя четвърт век, остана в спомена на земи и народи — коренът беше обидата.

„Дьонме!…“

Не беше се стряскал така от просъница; оборави се седнал. Целият стан още спеше; мирно спеше цялата земя, аянските станове, селата зад новите си шарамполи. Спяха спокойни, че дните на свободния разбойник са преброени.

„Няма да бъде тяхната!“ — повтори си за стотен път.

Изправи се, наметна кюрка, запромъква се между заспалите мъже, заоглежда ги, сякаш търсеше някого.

Види се, намери го: по-настрана от другите спеше Али, синът на Фейзи.

Сбута го с носа на чизмата си.

— Ела! — рече му.

Вече двама се заизмъкваха между спящите.

Спряха накрай стана.

— Ще вървиш в Казанлък — говореше Кара Фейзи, без да поглежда чуждото момче. — Ще потърсиш кадията. Ще му кажеш, че Кара Фейзи иска от Дивана брезнишкото аянство. Ето ти и печата му.

Али май не вярваше. Накокошинен сънливо, той зашепна. Сякаш двамина — главатарят и последният му човек — можеха да имат някаква тайна.

— Защо Брезник? — попита. — Брезник е постен, до немай-къде, току-тъй ли си стои без аян? Драма поискай, Битоля, Ксанти. Ще го вземем и ще го удържим, две хиляди саби са туй!

— Брезник! — отряза Фейзи.

Нямаше човек на този свят, когото би счел достоен да научи защо именно Брезник. Момчето се разбра; постегна се и пое към града. Подтичваше по-усърдно, отколкото бе нужно; така и така кадиите не осъмват в кадилъка. Види се, искаше да покаже, че работата на главатаря е и негова работа, че те двамата ще я наредят.

Кара Фейзи не го изпроводи с очи. Крачеше към своя огън между спящата дружина и една мисъл — някакво жалко доволство — не му излизаше от ума: „Ще видят те кой е дьонме! Ще ме запомнят.“