Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Ти и тук си полезен, отче Софроние — утеши го Иван. — За къде са без твоето име бежанците ни в чужбина?

Старият упорито поклати глава, не прие утехата.

Говориха още дълго, Иван излезе по мръкнало из конака. На следния ден получи Софрониевото поръчителство за пред руския консул, след още ден замина за Яш, от Яш — за Кишинев и така нататък.

Пътят през Русия се стори на двамата българи безкраен — безбрежна бяла пустота, през която летеше шейната. И точно когато Иван унило си мислеше, че ще лети все така, в празното, до края на дните си — недействителни, бели дни, — пристигнаха в руската столица.

— Ще приема след обяд, отзаран го извикали при царя и още не се е върнал — изговори дякът на един дъх, като човек, който го повтаря за стотен път и вече му е стигнало до гуша.

Той седеше зад висока преграда — Иван Замбин свикна с тоя обичай на царските митарства, където най-дребният чиновник бе недосегаем.

Знаеше вече и че е излишно да разпитва. Напусна преградата — лъскава от лакти и бради на хиляди молители — и излезе в преддверието.

Тук го посрещна добре позната миризма: на разтоплен, влажен плат; на кожа, носена от долна ръка занаятчии; миришеше на примирено очакване.

Отначало се беше чудил, че при странствуванията си от колегия в колегия среща все едни и същи хора.

Изучи наизуст тъжбите на някои от скорошните си познати, та проумя и защо из преддверията вижда само дребни хора. За другите имаше, види се, други врати, пък може и да уреждаха делата си другаде. На блестящите вечери — ноще, с една дума.

Това бе друга странност на Петербург: столицата се пробуждаше нощем. Денем из улиците ѝ се влачеше работният свят, а щом притъмнееше, се понасяха карети и шейни. Богатите излизаха из топлите си леговища, за да запълнят със смях, вино, танци и френска реч още една дълга петербургска нощ.

Докато Атанас спеше здраво, Иван Замбин затопляше с дъх парче стъкло, не по-голямо от дланта си, посрещаше и отпращаше с очи дворянските карети. Късове смях, отломки говор стигаха до него през стъклото — имаше нещо и непобедимо радостно, и отчайващо в безразличието на ония хора към нощта, студа, редиците окъсани просители и грижите на Иван Замбин.

„При кого съм дошъл, от кого търся помощ? — питаше се врачанецът. — От тези ли, дето през ден продават и купуват живи хора със земя и без земя, дето взимат хиляди откуп за една човешка душа? Или от другите, които нямат право да се отлъчат на час път от село и все едно че не живеят? Кой е човекът в тази земя, дето ще разбере страданията на брата си и ще е властен да му се притече?“

Без да забележи, крачка по крачка, Замбин бе се озовал чак отвъд двореца. Трябваше някъде да дене времето до следобеда.

„Как ли би изглеждал градът лете, когато водите не спят под една педя лед?“ — запита се разсеяно той; чудновати бяха мостовете над ледена твърд, цялото водно великолепие, под което нямаше вода. „Жалко, че не ще дочакам тук лятото, навярно е приказен Петербург лете…“

Минувачите бегло и удивено оглеждаха чужденеца, който вървеше по ръба на невския лед, без да бърза, като че на разходка; по този бряг всеки се стараеше да мине много скоро, огънат до носа и от носа нагоре. А странникът, напук на мраза, очевидно размишляваше, безчувствен към студа. Да си кажем, той усещаше зъбите на Севера през огромния молдовански кожух, подплатените ботуши и калпака, но още не можеше да свикне със северния живот: кръгли дни и нощи край печката, на затворено. Крачеше и за кой ли път изговаряше наум думите, с които ще застане пред министъра на сухопътните сили — вчера го насочиха към него, с него трябвало да преговаря по „общополезните дела, които засягат заддунавските славяни“.

„Къде ли ще ме отпратят пък оттам?“ — мислеше си Замбин. Предметът на пратеничеството му се струваше на всички тъй необикновен, та наистина не знаеха към кого да го насочат.

В преддверието на сухопътните сили Иван се сепна: от цялата тълпа просители бе останал само един сакат войник. Дали не закъсня?

— Приемат ли? — попита той войника.

Войникът кимна. Седеше си край печката и пушеше от острия тютюн, дето те кара да кашляш дори когато го пушат, други.

— Ваш ред ли е?

— Моят ред мина — равнодушно отговори сакатият.

— Е?

— Че то беше явно отнапред. Документи нямам. Може да си пострадал в кръчмата, казват; вашего брата се подвизава най-вече из кръчмите, а там не минава без бой. Така казват…

— Ами сега?

— Нищо. Ще седя тук, докато затворят. После ще видим.