Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Аз предлагам малко, ваше високоблагородие — поде вече без вдъхновено напрежение Замбин, — подкрепата на своя въоръжен народ в една бъдеща война срещу Портата. Ако тази война не закъснее твърде много, разбира се.

— А какъв ще бъде изразът на това взаимодействие?

— Ще го определи Русия. Българите още нямат свои държавници. Бяхте прав — ние сме народ от хайдути.

— Само не мислете, че Русия е равнодушни към съдбата на този народ. Ако днес не ни е до него, ако над Русия, над Европа е надвиснала заплахата на антихриста и ни кара временно да забравим всичко друго, то не означава…

Генерал Горич премълча. Искаше да не отпрати без надежда човека, успял да го спечели за един час, а се боеше да обещае каквото и да е; такова обещание би породило напразни жертви.

— Опитайте се да ни разберете! — В гласа му имаше почти молба. — Ще направя всичко по силите си, давам ви дума! Ще се постарая да научат за вашето пратеничество от най-високо място.

— Кога да се надявам на отговор?

— Не толкова скоро. Господарят-император е претоварен с дела по нашите действия в Австрия. Но ще използувам първия удобен случай.

— Месец, два?… Извинете, че настоявам, но престоят ми в Петербург е свързан с… известни трудности, не би могъл да продължи неопределено…

Горич безпомощно вдигна рамене — какво наистина зависеше от един стар войник, посаден зад тази маса, за да докажели някому, че…

Иван Замбин стана.

— Ваше високоблагородие, приемете моите най-смирени благодарности.

Генералът го прекъсна с движение, което искаше да каже, че между мъже е излишна всяка тържественост. И подаде на Замбин своята тежка, космата лапа.

— Простете, че се намесвам, ваше високоблагородие — обади се адютантът. — Но за да бъде даден ход на всякакъв вид постъпки от страна на негова милост, той трябва да представи своите пълномощия.

— Пълномощия?…

Май всяка дума от този род смущаваше генерала. Той погледна младия офицер, като да се надяваше на помощта му.

— Негова милост следва да удостовери кой и защо го е изпратил в Петербург, в какви рамки е упълномощен да преговаря. Необходим е документ.

За миг Иван Замбин си помисли за сакатия войник в тремовете на разни колегии, за туй, че неговата сакатост не доказваше нищо, понеже не била скрепена с подпечатана книга. Документ. Как не се сети по-рано! Длъжни ли са хората да вярват на един непознат чужденец, който предлага на Русия Константинопол?

Въздъхна си. Ето: пътят, дето допреди малко изглеждаше открит, завиваше, затваряше се в кръг. Иван Замбин трябваше да започне отново.

— Съвсем ли е необходимо?… — попита той, за да каже нещо.

Отнапред знаеше, че е съвсем необходимо.

— Да.

— Тогава ще се наложи да почакаме. Няколко месеца. Докато получа пълномощия.

— Нима ги нямате на ръка? — не скри изненадата си адютантът.

— А вие как мислите? — рече Замбин. — Може би трябваше да се явя пред пашата в София и му поискам документ, че съм в правото си да търся за българите руска помощ? Простете, пропуснах.

Поклони се. Двамата го изпратиха мълчешката.

— Документ!… Пълномощия!… — с лице към затворената врата изрече подире му генерал Горич.

И ако човек не би чул думите, а само гласа му, щеше да помисли, че „екатерининският“ се е разругал.

Зимата, първата във Влашко, Софроний изкара зле. Тъкмо Добри си мислеше, че тук, на тихо и сигурно, наставникът му ще се отърве от своите триста и деветдесет болежки, излезе напротив; като изпрегнато добиче, дето дълго се е напъвало да не рухне върху браздата, така и Софроний се срина отведнъж. Болестта му започна уж с проста настинка, а едва не го отнесе в гроба, макар книжника да обикаляха най-прочутите букурещки доктори.

„До дъно е изчерпан негова светост — беше заключението им. — Чудно, че се е закрепил и дотук, щом е заболял още преди трийсетина години (за Софрониевата душевна теснота ставаше дума). Невероятно!“

Ако букурещките лечители бяха познавали стария, както го знаеше Добри, нямаше да се чудят; Добри започваше да вярва, че у учителя му живее незнайна сила. Преди десет години още, когато го завари в Арбанаси, Софроний му напомни вощеница с треперливо, замиращо пламъче. „Какъв късмет, че не се забавих още месец-два! — рече си тогава Добри. — Толкова навярно са му останали.“

А оттогава — десет години…

Добри виждаше как всяка божа заран Софроний се навдига бавно, на пресекулки; виждаше го как с мъка и болки (при все че си охкаше тихичко, без злоба) разкършва тяло; как цялата тази мълчалива борба със себе си, с немощта и старостта запълва поне част от всяка божа заран. Но щом усетеше, че се е размърдал, че и днес ще се живее, Софроний пъргаво подреждаше работата за през деня: какво ще направи той и какво — послушникът. Сетне сядаше, прекръстваше се и отхлупваше дивита, докато Добри още остреше перцата или гладеше хартията с хладка ютия.