Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Такива книги на прост език имат гърците и сърбите, и власите, и русите, и други вери; само нашите бедни българи нямат такъв дар. Затова са потъмнели с незнание. Но да се потрудим да извадим тази сега на свят, веднъж да стане начало и после, след нас, надявам се, много такива прости книги да се изпишат, но работата е веднъж да бъде начало.“

Както винаги, когато се случеше да прочете новонаписани Софрониеви слова, Добри се изпълваше с възторг: в какво се криеше заразителната им сила? „В страстта“ — отговаряше си сам, както онзи далечен ден, когато бе чел приписката към Паисиевата история. Сега Добри си мислеше същото, докато преписваше туй дълго, жалостиво писмо. А до него Софроний препрочиташе Неделника, шареше дребно из белите му полета, от време на време позапираше, за да изчете на глас някое място — да си го чуе, както му беше навик. Тогава Добри вдигаше очи; Софроний винаги бе му се струвал много особен в такива мигове.

Старецът произнасяше думите бавно, отчетливо, като че им търсеше глас за песен. „Сякаш гуслар, дето си наглася гуслата“; наистина така унесени очи имат свирците, преди да засвирят — те отначало изпиват песента вътре в себе си и тогава я пускат.

Седяха — всеки зает със своя работа — двамата книжници в приземието на букурещката митрополия. Някога, след много години, хората щяха да си представят кой знае как раждането на новата българска книжнина. А то бе тихо и просто, както става с всяко значително нещо в историята.

Работеха вече четвърта седмица — Неделникът беше цяла тухла изписани листове, а Софроний го премяташе за десети път. Добри бе започнал да преписва на чисто първите му страници, но старият току подхващаше някоя от тях И пак я нашарваше от горе до долу: за ужас на преписвача.

— Така не ще свършим и до втора тръба, отче! — обаждаше се Добри.

— Три пъти мери, веднъж режи! — казваше учителят.

Типосаната книга му се чинеше много по-голямо нещо от ръкописната — нали всяка нейна грешка ще се умножи хилядо пъти.

Дните си вървяха, двамина пишеха от тъмно до тъмно, а в митрополията запристигаха първите пари, дарени от този и онзи.

Не разните кир Йовчовци и Хаджи Савовци се отзоваха първи. Дори не и последни. Какво ли са си викали едрите букурещки търговци: „Защо да плащаме пешин пари за книга? Ще излезе тя, ще си я купим. На зелено пари не се дават!“

Но из Влашко се намериха други десетки българи — същите, дето Тодор казваше, че мрели гладни през зимата — и те взеха да изпращат по десет, по петнайсет гроша пари, пазени за зор заман.

Чудно нещо е мярката на българина за „зор заман“.

Друг да е, щом види, че децата му замръкват неяли, че майка му более или самият той посреща зимата бос, ще реши веднага, че е дошъл зор заман, и ще бръкне най-дълбоко, ще извади последната си пара. А българинът хубаво знае, че туй още не е зор заман; че има къде-къде по-страшно от такова; че винаги и от всяко лошо има по-лошо. За него тъкмо лошо — последното в редицата на земните злини — той стиска последните си пари. Но тъй като за никое не може да бъде уверен, че е именно последното, все едни десет-двайсет гроша остават непохарчени. Затуй, ако попиташ власи, сърби или турци, ще ти кажат, че по цял свят няма хора стиснати колкото българите.

Другото чудно на българина е това пък че тия пари, които пренася непохарчени през глад, болест и беди, той леко ще даде за нещо, дето нито ще го нахрани, нито обуе. За обща полза, както се казва. Така през късната пролет на хилядо осемстотин и пета година българските бежанци във Влашко събраха десет хиляди гроша, за да бъде отпечатана на прост български език една книга.

Десет хиляди гроша! Толкова нямаше по него време и най-едрият български търговец в Турско; толкова вземаше Юсуф ага, за да опропасти поход срещу размирна Румелия; толкова трябваха на Осман Пазвантоглу, за да изхрани цял месец многохилядната си войска, за половината от тия пари — майка и лихва, трийсетгодишни борчове — самият Софроний Врачански беше се излагал безброй пъти на смърт и поругание. А сега с една само хартия книжникът събра на честна дума десет хиляди гроша.

Беше през дните, когато майстор Тодор дойде из Римник да вземе Неделника. Хартията била купена, каза, та можел да започне.

Дълго огъва Софроний ръкописа, завързва го с връвчица, а все се бавеше. Сякаш се боеше да изпусне творбата си из ръце, неизпипана докрай. Сетне, забелязал, че и Тодор, и Добри го гледат с очакване, въздъхна, зави книгата още веднъж в чисто месалче и я подаде.