Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Не — отсече старият. — На панаир няма да може. То, ако щеш да знаеш, всичката и тук ще се изхарчи, Влашко и Молдова гъмжат от наши бежанци. Ама от това няма полза; тая книга трябва да премине отвъд. Нека види родът ни, че и ние вече сме наравно с другите — имаме си типосана книга. Веднъж да бъде начало!

— Кое? — не разбра майсторът.

— Начало. Какво да е начало. Нищо си нямаме още, нищо! А така, от един път: типосана книга на наш език.

— Защо говориш тъй, отче — почтително го поправи Тодор, — намират се из Българско и типосани книги. Руските калугери, дето носят от Московията.

— Не разбираш ти за какво говоря, Тодоре. Не църковна, викам аз; кой отбира църковното? Българска книга на прост език. Както си говорим сега ние с тебе, на такъв.

— Бре! — само каза Тодор.

— Та? Колко ще ни струва една книга от триста листа, да речем?

— То си зависи… — проточи майсторът. — Зависи колко броя ще типосаме.

— Най-многото, дето си типосвал. Хилядо броя! А?

— Хилядо! Отче Софроние, че то ще струва торба пари. Аз печалба ти не искам, държа си думата. Ама пак не ще бъде долу от десет хиляди гроша.

Добри, който слушаше пазарлъка, свирна през зъби; за такива пари бе чувал да се говори само във Видин, при Пазвантоглу, дето грабеше три земи.

— Вярно, много… — посърна владиката.

— Затуй, викам аз — продължи Тодор, — да типосаме по-малка книжица, че и по-малко бройки. Стотина странични така, триста броя, а? Пак ще бъде начало, отче.

— Не — упорито поклати глава старецът, беше си наумил. — Ако ще е, да е! Ще ги съберем ние тия десет хиляди гроша!

— От кого?

— От словолюбивите българи из Влашко.

— Ама, дядо владика, ти барем знаеш как изкараха зимата на чужбина. Гладуват нашите, сушина нямат.

— Ще дадат. Гледай само как ще дадат! За тях е тая работа, нали?

— Дано, отче!… — не вярваше много майсторът.

Двамата приличаха на заговорници: мижавата светлина дълбаеше широки сенки по лицата им, та майстор Тодор изглеждаше вече не смешен със своята очертана буза, ами страшен, като върколак. Срещу него жалко вдъхновено примигваше старият владика, вторачен в осаждения великан, сякаш в икона.

— Господ ще ти въздаде за труда, майсторе! — рече той.

Добри се сети, че учителят не току-тъй призовава бога: щеше му се да има по-тежък свидетел на майсторовата дума.

От Римник се върнаха още на следния ден. До вечерта Софроний нещо писа, зачертава и пак писа, а накрай подаде на своя послушник ситничко изпълнен лист.

— Туй ще го препишеш петдесет пъти, Добри. Много е, вярно, ама трябва.

Беше писмо. До влашките българи. И простовато, и витиевато, както си умееше учителят:

„Благороднейши и честнейши търговци, духовните наши чада Хаджи кир Петко, кир Йовчо, кир Сава, кир Нягол, кир Димитри Карлович, кир Искрю Събович и прочие, вси християни, що се нахождате по Влахобогдания, любезни чада на наше смирение: благодат да бъде вам и мир от господа бога, а от нас — мир и благословение!

Вашето милостивонравие и великодушно достойнство, що е славно име ваше по далечни места, то ме повдигна да пиша до ваша честност, любезни мои чеда. И ако не съм имал щастие да видя вашите честни лица и да позная ваше благородие, но длъжен съм да почитам вашето достойнство и похвално име, що го имате у вас доволно. И заради това дръзвам да пиша до ваше благородие, като аз, смирений, с божата света воля се наканих и изписах за всичките недели четеното свето евангелие с тълкуванията и нравоученията им и за всички свети божи празници и житията и чудесата на всички светии през годината от славянски и дълбок гръцки език на български прост език, да се прочита на всички недели в църквите, като да разумяват и прости, неучени човеци, и жени, и деца закон божий. Понеже нашите книги са написани на славянски стар език, а не разумяват простите човеци закон божий, много и свещениците не разумяват. Заради това се потрудих аз грешния и преписах тази книга душеполезна на прост български език, какъвто хоратиме ний. Ето, провождам ви и предисловието на тая книга, да го видите.

Затова сега дадохме тази книга на стампа, сиреч на печат, да се напечатат хилядо книги и всяка книга по триста листа ще бъде. Но с много харч бива тоя печат: ще идат до десет хиляди гроша, а аз нямам толкова хал.

Заради това ви моля, зная, понеже имате вие милостива душа и добротворно сърце и желаете да сторите добро. Защото това е добро общо за целия български народ, моля ви да помогнете на това: защото това е по-добро и от хаджилък (Йерусалим), и от Света гора (Атон), понеже в хиляда църкви ще се споменат вашите имена, докато свят стои, и от това поучение колко човеци ще се наставят в правия път! И според това колко полза ще има за душата си такъв човек, който е помогнал да се типоса такава книга, защото досега такава книга не е било по света на български прост език!