Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Ваше сиятелство! — Драгоманинът бе възмутен. — Та как може турски султан да вземе жена; без никой да узнае? У тях целият двор се събира да зяпа, когато султанът отвежда жена в леглото си. Винаги, безусловно, няма друг начин! Затуй всички са съвсем сигурни, че Селим хан е… девствен.

Себастиани бе извил нетърпеливо коня: до дън душа го гнусяха тоя род приказки, а драгоманинът му завършваше с тях всеки разговор. Сякаш в Ориента нямаше нищо по-обичайно от низкия, нездрав разврат; сякаш всичко съкровено тук изнасяха на улицата.

Застана начело на своята свита, неочаквано отвратен от мадам, от драгоманина и целия Ориент.

Себастиани не допускаше, че същата отврата бе карала Селим хан III да живее до четирийсетата си година като осмиван от поданици и чужденци немъж; че бе приел доброволно да остане без потомци. Хората рядко допускат нещо човешко у човека. А другото човешко, за което не знаеха, беше, че Селим хан нощем, преоблечен и сам, посещаваше някаква гяурка — така халифът си спестяваше свидетелите, спестяваше си поне част от помията на Топкапу.

Предшественикът на Себастиани беше прав, казвайки, че по цял свят нямало церемония, равна на приема на нов посланик при Портата. Себастиани бе подготвен, но не съвсем — не за шестчасовите изтезания при пек, смрад и неистова свирня. Три от тия шест часа генералът прекара в някакъв „кьошк на Приветствията“, за да присъствува на почитта, която великият везир лично, другите везири и висши сановници отдадоха на еничарството. Самото еничарство — събрано в многохиляден брой — запълваше целите дворове на сарая. То се държеше, както винаги: лениво-надменно, нехайно.

Вече по обяд Себастиани най-сетне бе отведен в одаята на Дивана — генералът беше не на себе си от умора и досада. Там той бе заставен да седи още два часа; през тия часове везирите управляваха, приемаха просители, обядваха с еничарска чорба и пилаф. Себастиани слушаше непознатия език, наблюдаваше странния, прекалено беден като за велможи обяд, а все не успяваше да проумее защо той, посланик на императора, трябва да присъствува на цялата тази безсмислица?

За шестте часа на церемонията бе разменил едва шест изречения с великия везир.

— Как е здравето на височайшия ви император? — попита старият велможа.

— Благодаря, ваше превъзходителство, добро е — отговори Себастиани чрез драгоманина си.

— А вашето здраве как е, ваша светлост?

— Благодаря на ваше превъзходителство, добро.

— Нуждае ли се от нещо ваша светлост?

Тук Себастиани би изкрещял диво, както военачалник в отчаяна битка: „Нуждая се от подкрепление! От чаша вода, от човешки обяд — искам спокойствие!“

А отговори с корава усмивка:

— Благодаря на ваше превъзходителство, от нищо.

Толкоз. Това бе държавническият разговор, заради който генералът изтърпя полудневни кръстни мъки. Великият везир пак посегна за лъжицата си и остави своя гост да се топи от досада.

Когато и последният еничар на двора получи плата — кесия грошове, — а велможите с многократни поздрави се изнизаха подир еничарските редици, френк-гяурите бяха отведени пред третата врата, „Врата на щастието“. Тя водеше към самия сарай.

Пак спряха пред нея, та на Себастиани остана време да я огледа.

Тя беше ниска, широка, заслонена с голяма стряха, под която имаше вкопани в дебелия зид на сарая скамейки. Отвъд портата — отворена докрай — французинът надзърна в третия двор. Нищо там не го заслепи; султановите покои приличаха на всяка средна ръка крайморска къща по Босфора, но каменна — това ѝ беше разкошното.

Навярно в третия двор, че и в Топкапу изобщо най-забележителна бе приемната на султана, завряна точно срещу Вратата на щастието. Широк чардак, опрян на осем дървени колони, украсени как да е с груба резба; изписана с избелели бои предна стена, а в нея — няколко малки прозореца.

Третата врата май носеше с право името си — за щастие Себастиани остана прав пред нея едва половин час; към посланика пристъпиха двама здравеняци капуджии и го уловиха яко за колана, докато трети разкопча сабята му и я свали.

Объркан, посланикът на френския император забеляза, че и със свитата му постъпват така — всеки френк-гяурин стоеше, неудобно притиснат между двамата капуджии, блед, та зелен, сякаш идеше последният му час.

„Мария, дано тия диваци действително държат хората ми само през кръста! — помисли си той. — Ако зашарят с ръце нагоре-надолу, ще разберат що за човек е моят гренадирски лейтенант…“ Но двамината мъжаги, които стискаха мадам през кръста, приличаха на истукани с неподвижните си лица. Затуй пък самата мадам беше ни жива, ни мъртва. „Нека! — рече си той жестоко. — Нека се научи, че тук няма място за хумор!“