Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Съюзът между нашите две велики империи…

— А, да — прекъсна го султанът. — Кога ще сключим нашия военен съюз? Договорът за приятелство не предвижда съвместни военни действия, военна взаимопомощ, както и съгласуване на мирните договори на Турция и Франция с Русия. Впрочем, кога императорът смята да уреди това?

— Ваше величество! — като че оскърбен в най-святото си, възкликна Себастиани с неподправено негодувание. — За какви подписи и печати може да става въпрос, когато имате честната дума на император Наполеон!

Както винаги, заговореше ли се за приятелство и доверие, за разбиране и помощ (за всичко онова, което Селим хан търсеше от първия си ден между хората и в което не преставаше да вярва въпреки петнайсетте години разочарования и низост), той се смути като заловено в неприличие момче.

— Не, боже мой, не! — звучаха припряно извиненията му, сякаш имаше нещо нередно владетел да поиска писан, а не само уговорен съюз.

— За миг не съм допускал вероломство от височайшия ви господар. Вие сте прав, честната дума на Наполеон е повече от всякакви договори…

— И така? — побърза да изкове горещото желязо Себастиани, макар че жалеше от сърце тоя странен султан (и по-скоро човека, който за десетилетие и половина не бе успял да стане султан).

— Да. Разбрахме се, мисля. В най-близко време. Диванът ми ще смени князете на Влахия и Молдова. И ще очаквам офицерите на Наполеон, за да подобря отбраната на Проливите.

Довиждане, ваша светлост. Надявам се, че ще ви виждам често в Топкапу.

— Оставам ваш покорен слуга, ваше величество. — Себастиани се поклони много дълбоко.

Никога не би повярвал, че с такава лекота ще постигне задачата си: един гол разговор от половин час да измени съдбата на Югоизтока.

Докато капуджиите, отново подхванали посланика през кръста, го изведоха пред двете врати; докато лениво течеше безкрайната, остаряла и смешна церемония по приема на чужд посланик, Себастиани беше далеко. Той си мислеше как днес името му влиза в историята.

„Какви неподозирани таланти криел нашият млад генерал! — похвали себе си той от трето лице. — Какво бляскаво бъдеще на дипломат го очаква!“ И есенната сивота на столицата, и варварството на Топкапу с широките, мазни петна от еничарска чорба по калдъръма, с глъчката от хиляди войнишки гласове, с миризмата на лой и лук сега се сториха на Себастиани не така противни.

„Все пак тук има нещо от «Хиляда и една нощ» — заключи той. — Това например че желанията се сбъдват лесно…“

Студът ставаше по-търпим, ако вървиш бързо, затова Иван Замбин не спираше нито миг — крачеше насам и нататък пред оградата. Все по-дълбоко свираше ръце в джобове, все по-дълбоко потъваше брадата му в протънелия шал, усукан три пъти върху вдигнатата яка на кожуха.

А часовете бяха безконечни, при все че се съмняваше дали чака часове, или пък само един му се е сторил вечност. И други път бе изпитвал такова чувство — сякаш в Русия, където всичко бе нашироко разлято, необхватно, неизмеримо, и времето течеше другояче. Може би това идеше от цвета на петербургските дни — от сивия сумрак, който държи пет-шест часа, без да просветне в пладне, без да доловиш над тия ниски облаци слънце. Бледо, слабо, измъчено и все пак — слънце.

— Слънце! — запря Замбин и вдигна лице; не се отучваше да търси слънцето. Постоя така едва миг и отново потъна до уши в кожуха; мразът успя да го захапе здраво. И пак закрачи покрай желязната ограда като часовой.

Знаеше, че по туй време генерал Горич си иде от колегията. А в колегията Иван не смееше да стъпи от дълго. Беше го срам.

Впрочем, от кого трябваше да се срамува Иван Замбин, загдето не бяха пристигнали още неговите пълномощия; какво беше крив Иван Замбин, че светът се е обърнал, та от Букурещ до Петербург не стига писмо, а ония, които тръгват от Букурещ за Петербург, пропадат някъде из пътя? То такива обяснения си даваше сам Иван, понеже не намираше други.

Две кръгли години очакваха двама с Атанас писмо от Софрония.

Две години в чужд град, с пари, които им стигнаха едва за първите десетина месеца. Беше ли предполагал, когато преминаваха Дунава, че ще преседят толкова време в руската столица, без да свършат нещо? И за какво, за какво! Заради една книга — това тетевенецът не можеше да смеле.

Преди две години Атанас тръгна подир Замбин, за да му помага в една бърза и проста работа; ще я свършат, ще се приберат. Всяка нова пречка по техните дела (колко повече пък стотици пречки) отчайваше до дън сърце тетевенеца, караше го да ругае наред и най-вече акъла си, дето го бил довел накрай свят.