Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Седмица след като българите се нанесоха в двора, Иля очакваше не по-малко нетърпеливо от тях раздавача; носеше слухове за събитията на юг, кълнеше бусурманите, сякаш сам е ял попарата им; горещеше се и се заканваше на общия славянски враг. С една дума, делото на двамата странни пратеници бе станало и негово. С Иля Замбин споделяше своите поредни несполуки, а Иля го увещаваше, че ще успее, че не може да не успее, защото Русия има една работа за вършене: да натика турците назад в Анадола. Само търпение, още малко търпение.

Кой знае дали нашите щяха да изтраят две години, ако не бяха хорицата от дворчето. Замбин изпращаше писмо след писмо до Софрония, обикаляше генерал Горича, успокояваше гневните изблици на Атанас, разпределяше пестеливо парите — от осем месеца вече българите живееха на вересия.

Това бе най-голямата мъка на Замбин: дълговете. Нали Замбиновци бяха първенци, та баща и дядо бяха раздавали, а не търсели заеми? Как щеше Иван да признае, че умира от глад; с кои очи ще гледа хазаина си, който чака плата за своята стаичка; съседите — дето виждаха у него и Атанаса пратеници на цял един народ?

Един господ знае какво разказваше Атанас на бакали и хлебари, но не се връщаше празен. „Ето — мислеше си Замбин и му догорчаваше кашата, — живеем вече за сметка на хорска милост… Навярно Атанас разправя жалостиви истории пред бакалите и те му пускат милостиня: за поробените славяни под Турско.“

И не усещаше как се старае по-дребни да са залъците му, че и по-малко — дано отложи часа на следващата просия. Иван отслабна, прибеля; дрехите се въртяха чуждо върху мършавото му тяло; излизаше само когато трябваше, а вкъщи повече мълчеше, излегнат върху широкото легло.

И Иля, и каруцарят Никитич често викаха нашите при себе си, да се сгреят, да похапнат. Атанас току се отнесеше отвъд, на топло. А Иван слушаше през дървените стени как приятелят му говори, смее се, отпуснат от топлината, сит; слушаше и злобееше.

— Не можеш ли да потраеш на студ и ти? — попита го един ден със злоба, дошла навярно от глада.

— Е, малко търпим такова, дето го няма никъде, ами и сами насила да се мъчим!

Иван не отговори — това се случваше все по-често: разговорите им да пропадат насред. Иван си викаше, че тетевенецът не е дорасъл за тежестта на делото, в което го беше увлякъл; че нещата разрешава с лекомислие, позволено само в личните работи на човека. Така, отначало несъзнателно, а после обмислено, Иван Замбин почна да желае завръщането на приятеля си в Турско.

Това е, бедата или променя човека, или пък кара да изплува онова, което той е в същината си. Още врачани имаха Замбин-младия за саможив, затворен, надменен. Но всичко то, само загатнато, сега се изяви. То го отчуждаваше от приятеля му: „Ако Атанас замине — мислеше си Замбин, — ще ми бъде по-леко да живея достойно, без да показвам своята нищета; по-леко ще ми е да понеса своето мъченичество.“

Същата онази неосветена досега страна у Иван Замбин го караше да намира и някаква наслада в мъченията си. Много време Замбин бе жалил, че българите нямат свои мъченици, герои, та напрегна воля, за да се превърне в герой. Но, види се, човек не може да стане герой, ако някому не е нужен такъв. И на Иван Замбин остана да бъде мъченик на народа си. Слаба утеха: мъченикът е нещо внушително, но излишно, затова народите забравят често своите мъченици.

„А дали наистина е излишно? — размисляше Замбин. — Та и Горич, и съшколниците на Иля — утрешни учители, ваятели, учени, — и дребните хорица от нашия двор ще знаят, че българите (защото за тях българите — това съм аз) са хора честни, достойни, готови на жертва за ползата на народа си. Ще рече, дори да не свърша нищо повече, аз ще съм направил немалко, само дето стоя в Петербург, дето страдам и не роптая…“

М-м-мда… — както би казал генерал Горич, — някак дребно излиза, поставиш ли го до Наполеоновите войски, до обсадите на Видин и вилнежа на Кара Фейзи. Но няма и как да бъде по-едро нещо, което не е дошло с времето си.

Така че Иван Замбин извърши действително най-многото, което позволява едно ненавременно дело.

А ето го и Горич. Откъм ъгъла се зададе познатата открита шейна на генерала; зави, спря пред вратите.

Горич съзре просителя.

— Защо чакате на студа? — наведе се към него той. — Защо не ме потърсихте в колегията, у дома?

— Прекалих и с едното, и с другото, ваше високоблагородие. Всъщност, имам да разменя с вас не повече от десет думи.

— Влизайте, влизайте и тогава ще чуем! — смъкна се от шейната генералът.