Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Когато във владишкия букурещки конак се появиха гавазите на разни големци да канят Софрония тук и там; когато занавестяваха Софрония самите тия големци, за да се поучат от словото му; когато към Софрония почнаха да се обръщат като към неоглашен представител на едно войнство, дето се биеше и при сърбите, и при Мустафа Байрактар, и по неизчислимите шарамполи на румелийските градове — при всички тия посещения, разговори, послания Добревото сърце се свиваше болно.

Тази необяснима наглед болка Добри усети най-силно днес; днес чак си обясни и причината ѝ.

Надвечер пред владишкия конак настана суматоха. Гавазите отвориха големите порти, въведоха някаква карета. Върху капрата ѝ седеше руски войник. Явно, идеше някое руско началство.

Откак царските войски навлязоха във Влахия, Букурещ гъмжеше от руси. Сераскерът, въпреки стохилядната войска, която държеше в Подунавето, не посмя да премине реката, та Влахия и Молдова се намираха в руски ръце. Портата уж не даваше да се издума за мир, но не вършеше нищо. Тя си имаше по-тежки грижи: в Стамбул управляваха еничарите на Кабакчиоглу, новите везири на Мустафа хан IV пълнеха затворите със свои врагове, трепереха за властта си и откъм недоизбитите приближени на Селим хан, и от разпасаната столична паплач, и от походната войска, която всеки час можеше да зареже Подунавето, да се изтърси пред Стамбул и да вземе дял в метежа.

Очакваше се, че Русия ще използува безсилието на Портата, но и Русия не смееше да отдалечи от границите си своята най-добра войска. Царят не вярваше твърде в красноречивата любов на Бонапарт, беше нащрек.

Така враговете бездействуваха. Турският аскер вилнееше в Подунавето, изкарваше злобата си от раята, а раята му връщаше тройно; русите пък държеха Влахия, напук на беззъбите заплахи на Дивана.

Тъй или иначе, вече половин година из Букурещ като у дома си вървяха руски войници, та в посещението на някое тяхно началство при букурещкия владика нямаше нищо особено.

Добри си работеше — преписваше на чисто Софрониевото житие, — когато зад прозореца преминаха сенки.

— При тебе идват, отче Софроние!

— Мигар? — сепна се книжникът.

Стъпките вече тропаха в тъмното преддверие; Добри излезе да посрещне госта.

Русинът беше посивял и натежал мъж с проницателни светли очи.

— Вкъщи ли е негово светейшество епископ Софроний? — попита той.

— Вкъщи. Сега… — запъна се Добри.

В това време очите на руския полковник, които досега сдържано бяха оглеждали владишките покои, се втренчиха във вратата. Добри се обърна и видя на прага ѝ Софрония; беше облякъл своето ново расо. Спокойно, с онази неподражаема смес от достойнство, смирение, простота, мъдрост и човещина, Софроний пристъпи към непознатия:

— Добре дошъл, ваше благородие.

Русинът целуна владишката ръка:

— Благослови, отче!

Приветствията бяха свършили, а гостът сякаш не пристъпяше към своята работа; поглеждаше с крайчеца на окото към Добри.

— Пред него може да говорите, ваше благородие — разбра го Софроний.

— Ще бъда кратък, ваше светейшество — поде гостът. — Трябва ни вашата благословия.

— Моята?

На Добри пак се сви сърцето. Винаги със същото недоумение приемаше учителят му всяка чест. Като да не вярваше, че някой може да го почита, да го сметне годен и полезен:

— Кому?

— На новите доброволчески команди.

— За първи път чувам. Руски ли са?

— Не, защо? Руските не са нови. Ще ви обясня: Преди месец получихме заповед да създадем във Влашко части от местните хора. Българи, сърби, власи. Руското правителство смята, че мъжете, показали такава твърдост при защитата на своята земя, ще се бият още по-твърдо, когато бъдат поставени под умело ръководство. Вече не безредна сила ще бъдат те, а войска.

— И какво, има ли ги тия дружини? — задавено попита Софроний.

„Замбин, Замбин! — помисли Добри. — Най-сетне, след толкова мъки, нашият глас стигна до царя!“

— Има ги — отговори гостът, сякаш бе дума за нещо най-обикновено. — Три пехотни и три конни дружини. А във всяка — по шестстотин българи, толкова сърби и власи. Борбата срещу султана е чест за поробените народи, та ги приехме по равно, никой не е предпочетен.

— Кога са се събрали, туй са хиляди хора! А ние си седим над книгите, Добри, и хабер нямаме какво става по света…

— Те си и бяха събрани. От месец вече напират, хиляди. Ако решехме да действуваме гласно…

Русинът млъкна; премълча, че заповедта е да не се вдига никакъв шум, иначе хубавият приятел на царя — Бонапарт — би обвинил Русия, че насъсква към бунт и въстание робите на другия му приятел, султана. „Каква каша!“ — мислеше си ядосано полковникът. Него, като човек войник, ядосваха пропуснатите случаи.