Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Часове трая тази борба — най-безсмислената, водена от Пазвантоглу. Тримата около леглото му усещаха нетърпелива умора — не прекаляваше ли господарят със своята смърт? Мислеха го несъзнато; несъзнато желаеха да се свърши; искаха да видят най-сетне отпуснато това криво, напрегнато, непознало спокойствие лице.

По туй време погледът на умиращия падна върху Кара Мустафа — онзи, който не беше длъжен да изпроводи господаря си, а все пак дойде.

За малко разумът сякаш се върна в смъртника. Пазвантоглу поиска да възнагради едничкия си доброволен изпращач. С кое? Вече бе раздал парите, войската, имота и властта си. В смъртния миг Пазвантоглу съобрази коя награда чака помакът, вярващият боец.

— На тебе… Кара Мустафа, оставям най-скъпото… Делото си!…

Пазвантоглу завеща нещо, което не притежаваше: той отдавна бе се отказал от своето дело. Но вярващият затуй е и вярващ: за да може и без истина. Така последните думи на Пазвантоглу определиха съдбата на Кара Мустафа.

Начело на остатъка от дружината си през март осемстотин и седма (едва месец след Пазвантоглувата смърт) Кара Мустафа пое натам, отдето беше тръгнал — към Доспат планина. Не без усилия се добра той до Доспата, пътят му минаваше все през аянска земя. Право разсъди Кара Фейзи преди две години: свършило беше времето на свободния разбойник.

Кара Мустафа не смяташе да вилнее, не му стигаше сила да възкреси кърджалийството. Все още неопределено в главата на помака се мяркаше: „Ще продължа в Доспата, между своите, делото на Пазвантоглу — на добрия господар; ще направя съюз между господар и рая против злото. Ще покажем на султана, че не е смирил Румелия!“

В къси боеве и дълги преходи Кара Мустафа стигна Помаклъка през април. Дружината му (тя още приличаше на бюлюк войска, а не на кържалийска сбирщина) кондиса посред горите, върху голяма поляна — Оброчището ѝ викаха — над Конаре.

Не даром беше изкарал Кара Мустафа десет години бюлюкбашийство при Пазвантоглу — помакът разбираше от военни дела. Хората му веднага изкопаха в леса под поляната хендеци, разположиха шатрите си тъй, че от тях лесно да притичват в рова, ако дотрябва. Кара Мустафа подели дружината на стотни и десетни, назначи им стража, ред за работа около казаните или конете.

Един малък Видин израсте за няколко месеца върху Оброчището. Дори той беше повече Видин от онзи на Дунава. Затуй че господарят му мислеше каквото говореше и говореше каквото вършеше, Кара Мустафа бе наистина добър господар.

„Е, де! Не може да бъде!“ — ще рекат. Ами като можа? Всяко правило, знае се, има изключения. Техният кратък, неустойчив живот още по-твърдо доказва, че те стоят извън правилото. А ето пък кое ни дава право да наречем Кара Мустафа едничкия добър господар от смутното време.

Най-първо той обяви коя земя е под властта му, а обяви за своя само толкова, колкото можеше да брани дружината му; немного — между Марица, Чепинска река и Въча.

От тази земя Кара Мустафа не искаше нищо бадева. Събираше ѝ данък десет пъти по-малък от султановите, точно, без да надвзема пара. Всеки селянин получаваше срещу издължения данък подписана от Кара Мустафа хартия. Оттам нататък главатарят изпращаше на селяните хабер, че му е трябвало брашно, овни или аба; към стана на Оброчището тръгваха натоварени мулета и под буките започваше истински пазар. Някои, дето искаха много, тъй се и завръщаха с непокътнат товар; други пресмятаха, че на Кара Мустафа може да поотстъпят (нали тук работата беше не само в парите), и разтоварваха катъри на поляната.

Имаше нещо невероятно в това взаимно полезно съжителство между един кърджалийски главатар и селянията от десетина села, но невинаги невероятното не е вярно. Тъй или инак, половин Филибешко преживя месеци на незапомнен мир през пролетта и лятото на тази година. Селяните си оряха, сееха си, без да се боят от зулум из къра; ходеха на петъчен пазар във Филибе без страх; смееха да облекат нова дреха или вдигнат сватба. Във Филибешко настана мир, ама истински мир.

Съседните господари, аяните, все още гледаха през пръсти на това смешно побратимяване между разбойници и селяния. Ако Кара Мустафа би бил главатар на място, би нападнал техните кази, а той си траеше — искаше от тях да не закачат земята, която обяви под своя закрила, и толкоз. Само филибешкият аян се опъна за очи (неговата земя пък беше тъй широка, че десетина села не си струваха кавгата), изпрати бюлюк сеймени срещу пришелеца, но не ги видя повече — половината, казваха, останали на Оброчището, а другите изгинали. Карамустафовите не си поплюваха, разбира се.