Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Не кръвта, а еднаквият живот свързва хората. Стамена отначало не го вярваше; още щом Тракия поутихна, взе да я яде нетърпение: „Да ида аз до село, да видя нашите.“ С триста заръки към Маринчо и децата (вече не деца, ами моми и ергени за женене) Стамена потегли един ден заедно с конарци, дето се връщаха от пазар.

Ето ги гробищата, дето лежеше баща ѝ с Първановите деца; ето църквата — там някога са се венчали старите, сетне са кръстили в нея Стамена и братята ѝ, а по-сетне и самата Стамена бе кръстила децата си.

Поизостана от другите, за да не забележат вълнението ѝ. За конарци Стамена бе вече голямо нещо, гражданка, чийто мъж държи дюкян на Чаръкчийската чаршия. Още щом сподири кервана им, те някак се отдръпнаха от нея, заразглеждаха я изпод око. Не дотам добри бяха тия погледи — конарци май осъждаха Становата дъщеря.

„Мигар ми завиждат? — догорча ѝ. — Имат ли хабер каква мъка, какъв зор е било, докато изгазим?“

А за мъките на Маринчови не заслужава да се говори, нямаше нищо особено в усилията на едно селско семейство да се присади в града. Обикновена борба, каквато водиха през тия десетилетия много българи и която завърши с побългаряването на българските градове. Преди четири века завоевателят бе изклал всичко по-първо между робите, най-напред — половината гражданство. Четири века българинът живя из планински села, докато по градовете се ширеха турци, гърци, евреи. Българин през тия векове означаваше селяк.

Но кърджалийските времена промениха и града. Хиляди селяни, потърсили закрила зад стените му, навлязоха в градския живот. Те вирееха още в най-ниския му слой — между чираците, ханджийските и кафеджийски слуги. Но някои от тях почваха — с неимоверен труд — да изплувват по-нагоре: калфи, дори майстори. Наред с турските еснафи взеха да никнат и български.

Няма в историята зло без добро, няма страдание без поука, разруха — без промяна, без върху развалините да се издигне не било̀то, а нещо различно. Така и кърджалийството върна българите в града.

Навярно един от първите, дето прокопсаха в турско-гръцкия Филибе, беше Маринчо; не тъкмо той, ами цялата му челяд.

Всички те наравно не жалеха сили, късаха от сън и почивка; всички те ядяха хляб и лук дори когато чекмеджето в Мариновия дюкян вечер тежеше от грошове, всички те години наред знаеха една дреха, една одая. „Трябва да се изгази из беднотията!“ — Стамена им го повтаряше по три пъти на ден. Тя решаваше кога трябва да вземат под кирия по-голям дюкян или да приберат още един чирак (когото хранеха по-добре от себе си), тя се пазареше с придирчивите гръцки изкупвачи и понякога изкопчваше добра цена; Стамена преценяваше кое от децата ѝ или Първановите на чия къща да се ожени.

Слушаха я. Продължаваха да я слушат, макар всеки да стоеше вече на свой крак: Марин и момчетата бяха между първите в еснафа, момичетата взеха темел мъже. Но те негласно признаваха, че сполуките им са Стаменини сполуки, а осемте чифта ръце не биха чинили нищо без заповедта на Стамена.

Много победи и много поражения донесе размирието. Повече от тях се запомниха: отбраната на Котел и Видин, съсипията на Трявна, Плевен, Казанлък или Панагюрище. Никое предание не запечата победата на Стамена, на хилядите стамени, превзели тихо, но трудно градовете из българската земя. Забравиха я — макар тъкмо от тази победа да произлезе Българското възраждане.

Тогаз, когато Становата дъщеря за първи път се върна в Конаре на гости, недоумяваше; намери Конаре жалко, изгубено между последните гънки на Доспат планина. Второто, което я стресна, беше брат ѝ Стоян.

По-рано Стамена донякъде го разбираше; сиромах човек, вечно угрижен за хляба. Сега бе очаквала да го намери по-охолен, по-широк, нали нему остана целият имот на родата. А Стоян я смрази с някаква враждебна сянка в погледа.

— Добре поминавате на Филибе, гледам — бе първото, което чу от него.

Той наистина гледаше, сякаш мереше колко струва градският фистан на сестра му, новите кундури, чорапите от тънък памук.

— Поминаваме — отговори смутено тя.

— Наши конарци чували във Филибе, че Марин развъртял голяма работа. Дюкяни — викат — два, къща сте вдигнали…

— Вдигаме. Стига сме плащали кирия. Пък са и за женене децата.

Надяваше се да я заразпитва за тях, че ще поиска да ги види. Но Стоян я стрелна с повече от вражда:

— Навярно покрай къщата сте закъсали за пари, а? Вярно, аз на времето току-така заработих земята ви…

И продължи рязко: